Думите бягат. Пръсват се във всички посоки като подгонени гъски. Не като подплашени, не ги е страх. Като подгонени. От порива да замълчиш. Не да преглътнеш, да замълчиш. И не заради смисъла или безсмислието на изричането, а просто заради себе си. Не ти е важно да говориш, да кажеш. Стига толкова! Време е за почивка. Хората и случките все някога трябва да бъдат оставени сами на себе си и да добутат на собствен ход донякъде. Докъде точно? Докъдето. Щом
думите са избягали
вече не е от значение.
Следата от тях пробягва едва доловимо по лицето – чупка с поглед, извивка с ъгълчето на устата, едва доловима бръчица между веждите. Това е всичко и е само за миг. Миг от кротко самонастанила се тишина. Без вътрешни монолози, без протяжни диалози, затворени в собствената черепна кутия. Без въображаеми ситуации, без усилия на волята. Без обичайните игри на мисълта. Без дилеми, без житейски драми. Мълчанието се плъзва измежду всички тях неусетно, намества се удобно и остава, защото има да ти плаща дългове. Защото е дошло време.
Думите винаги се чувстват длъжници на другите
Да кажеш, да се докажеш, да споделиш, да поучиш, да (се) разкриеш, да насочиш, да промениш, да бъдеш полезен… Избрали са си толкова много глаголи, заради които да пулсират, че често не те оставят да си поемеш дъх. Кажи това, кажи онова, не трябва да мълчиш, трябва да изказваш всичко докрай, трябва да се отстояваш… И те уморяват неистово докато сами не се уморят.
Мълчанието се изправя с цялото си величие заради теб. Съзерцание през чаша розе или сладко капучино и късметче, което прочиташ с усмивка, но не смяташ за необходимо да споделиш на глас. Камо ли пък да го снимаш, независимо колко те е впечатлило. Мимолетност някаква, твоя си. Ако наистина си струва, съзнанието ще я запази за съответна консумация в правилния момент.
“Абонатът е изключил телефона си или се намира извън обхват.”
Куп неприети повиквания, на които ще отговориш “по-късно”. Неприсъща за теб уклончивост. Подбрани срещи. Щастие на няколко подбрани чифта очи, без стотици други, надничащи от телефонния екран. Моменти, заснети само със сърце. Толкова ти стига, няма нужда всички да знаят. Няма го поривът да им (по)кажеш.
Думите бягат
По своя логика и свое разписание. Пазят се за нещо по-красиво. Какво да бъде то, решават те. Свършват там, където вече нищо не е останало. Съзидават там, където още нищо не е започнало. Обличат хора и случки по свое усмотрение. Тръгват по свои пътища. Строят нови заслони. Превземат те селективно, но по-често те оставят на спокойствие и не напират излишно. Влезли са в странно съдружие с душата ти. Те, дето трудно обитават една реалност, вече играят тет а тет – за теб.
Думите бягат и няма да се върнат по онзи, предишния начин, това е сигурно. Но сякаш и няма нужда, ти нямаш нужда от това. Те сами намират собствената си мяра и не си позволяват да прекрачват новите граници, които са си поставили. Учат се да се пестят и да пестят теб – за теб.
Мъдрост някаква, самонастанила се кротко. След вътрешни монолози и протяжни диалози, затворени в собствената черепна кутия. След въображаеми ситуации и усилия на волята. И след дилеми и житейски драми. Мъдрост, затворена в бездумие и загледана в пяната на капучиното. Съзерцание. Истински разкош!
