Когато в училище слушаме и четем уроци за многобройните ни национални герои и революционери, се сблъскваме с голямо количество информация. Целият този поток от личности, години и събития най-често ни обърква. В съзнанието ни се образува едно неорганизирано море, в което се отличават една-две личности. Те светят със собствена, лична и ярка светлина. Една от тях е личността на Васил Иванов Кунчев – Левски.
Роден съм в Троян. Този град повече от много други пази спомени за Апостола. Пази ги така, сякаш току-що се е спуснал по тясната троянска улица и се е скрил зад ъгъла. Или преди малко е поел от стаичката в Троянския манастир към тунела, който води към хълма зад манастира.
Пази ги сякаш преди миг е излязъл от стаята в хана в Дълбок дол и последният съзаклятник от онези, които е събрал да посвети в Делото. А когато вляза в храма на троянската черква Св. Петка, винаги в съзнанието ми отеква гласът му. Както когато е пял зад клира при празнични богослужения. Възхищавам се и сякаш завиждам на тези стени, които са връщали вибрациите от гласа му преди повече от 140 години.
Неслучайно в българската памет
най-честото обръщение към Васил Левски е АПОСТОЛА
Още от времето преди да приеме съдбата си на бесилото, българите са го назовавали по този начин.
Хората от това време са го приравнявали с апостолите от светите книги, които са обикаляли по света и са разпространявали християнството, когато то е било преследвано и най-жестоко наказвано от езическите владетели. Такъв е бил и Той за нашите предци. Човек, който е наметнал тежкия ямурлук на мисията да вдъхва надежда и вяра в собствените сили на един онемял, оглушал и потиснат от столетия народ.
Когато чуя това Апостол в последните години си спомням за една епиграма на Радой Ралин: “А вие мислите за просто ли хората да са апостоли”.
Това да убеждаваш хората да повярват в нещо, което няма близък или директен положителен развой, е сложна и рискована дейност.
Понякога трябва да убедиш самия себе си, за да продължиш напред
Левски е трябвало на всяка крачка да подбира много внимателно хората, които посвещава в революционните дела. Отговорността, която носи за тези, които води и националното освобождение не може да се понесе от слаб човек. Тук проличава силата на характера и волята на Апостола. Именно поради тежестта на работата и силата на волята, Васил Левски е свят човек.
Има нещо, което наистина отличава Васил Левски от всички други национални герои на България. Това, че той е бил
истински визионер, с поглед в бъдещето
Той е имал стройно изградена представа за всяко едно бъдещо действие. Пръв създава тази прословута тайна мрежа от организирани комитети по места в почти цяла България. Създава тайна полиция и тайна поща, с които полага и основите на тези служби в новата българска държава.
(Много от посветените в делото хора, които участват в структурите, създадени от Апостола, след Освобождението работят във вече българската царска поща и полиция. Затова ролята на Васил Левски за националното ни самоосъзнаване и работата му по създаване на български институции като първообраз на тези след Освобождението трябва да се изучават в училищата, докато има българи.)
Левски сам стига до заключения, които описва в писма до свои съратници. Заключения, които са гръмовно актуални и днес. Да не чакаме на чужда помощ, да вярваме и да се уповаваме на собствените сили. За да не изгубим така лелеяната идентичност:
“Който ни освободи, той ще ни пороби”
Дяконът е светец в сърцето ми и поради почти наивната на пръв поглед скромност, която личи от записките му в неговото тефтерче-дневник. Трагично е, че днес ние сме склонни да наречем скромността и честността – наивност. Там, в това дневниче Той записва всеки един похарчен грош от комитетските пари. Дори и тези, дадени за няколко броя маслинки и навуща за цървули.
Това, което не е присъщо на много от нас и ме изумява с чистотата си в Левски е фактът, че той поема цялата отговорност пред турския съд. Дяконът знае какво е постигнал с годините на обиколки вътре в България, а и в чужбина. Сигурен съм, че в тези последни дни и часове от живота си той е знаел, че комитетите ще бъдат в основата на следващото българско въстание. И разбира колко е важно те да бъдат, доколкото е възможно запазени. Точно заради това той заявява пред съда: „Сам съм. Други няма…”
Ах, колко много път има да извървим до теб, Апостоле!!!
Вярвам и виждам, че в България все още има един лик. Лик неопетнен и останал непокътнат от мерзостите на настоящите ни дни. Лик, който е жив с цялата си святост в сърцата ни.
Трябва да опитваме всеки ден в дребните си дела да подражаваме на Левски. А сякаш сме загубили подобна целеустременост и отдаденост в работата си в наши дни, каквато и да е тя. Махваме с ръка и сме способни да се откажем от извървяния досега път и свършената работа в името на спокойствието и личния си комфорт. Хубаво е да се сещаме за Васил Левски и заради това. Няма път към успех, каквото и да било, без постоянство и много труд.
Когато мрънкаме за глупави и несъстоятелни неща, просто да се сетим за неговата работа и неволите, с които се е сблъсквал.
Когато всеки един от нас в ежедневието си и обкръжението си от приятели и близки се опита да погледне дори за по минута на ден през очите на Дякона, България ще засвети и отново ще имаме право да се гордеем, че сме българи.
