Цял живот ще ме топлят. Онзи поглед. И онази мъничка усмивка – като на дете, което се радва истерично, но се опитва да го скрие, защото се срамува. Бърза, скришна, само с ъгълчетата на устата. Подари ми я само за миг, за части от секундата. И бързо я скри. Социумът е непоклатим, когато дращи с червения химикал по емоционалните ни изблици. Но я видях.
Онази усмивка
И изненадата. И знам, че си щастлив. Безмерно. И съм щастлива, защото аз съм “виновна”.
Твоята радост… Всичко давам за нея. Дебна те като хищник. Взирам се в очите ти. Слушам те, когато говориш за себе си. Слушам и другите, когато говорят за теб. Тайничко, в главата си, си водя записки. Чакам удобния момент. Онзи, който не е специален, в който няма повод, в който не очакваш да ти се случи нищо. В който си забравил какво искаш и за какво мечтаеш. Безименна дата, на която ще обърна емоциите ти с главата надолу. Ще ти го дам – забравеното нещо. И ще те взривя.
Няма да знаеш какво да кажеш. Няма да можеш да кажеш нищо. Ще ти се иска да скачаш до небето, да се разкъсаш, мен да разкъсаш, но ще те е срам, защото цялата тази буря някак не съответства на възрастта ти. И само за миг ще плъзнеш мъничката усмивка, а очите ти ще припламнат като искри на бенгалски огън. Само за миг ще бъдеш
побъркано от радост дете
После отново ще пораснеш. Ще бъдеш толкова изумен, че ще успееш само да кажеш: “Благодаря”.
Искам да знам какво те прави щастлив. Какво те умилява. Какво те докарва до екстаз. И понеже съм егоист, искам да ти го дам аз. А после да се радвам от твоята радост. Велико чувство е да зарадваш някого. Истинска наслада. Тогава не съм сигурна кой от двама ни е по-щастлив – ти или аз.
Малко му трябва на човек
Малкото, което стопля. Малкото, което изглежда толкова нормално и обикновено, че най-често се забравя. Малкото, което е всичко.
Обичам да правя такива “малки” подаръци. И скъпи. А най-скъпите са тези, които идват от сърцето и стигат до сърцето. Тези, които се плащат първо с любов, а сетне с пари. И се помнят цял живот. Защото носят емоция и пораждат емоция. Тази в момента, тази, която ще се връща отново и отново с времето, тази, която ще се натрупа, ще отлежи и ще узрее, за да се превърне в история. История за радост. История за теб и мен.
История, с която никога не можеш да се разделиш. Иначе ще е все едно си откъснал нещо от себе си. История, която ще разказваш и ще буди или удивление, или неразбиране в другите, защото понякога ще е за нещо наглед съвсем дребно, но теб всеки път ще усмихва. Широко. А тази усмивка си струва. Всичко.
