Може би не сте чували за еднопосочната любов. Но със сигурност сте чували това заключение от някой свой приятел или от самите себе си:
“Мисля, че съм влюбен.”
Колко пъти съм се чудила на това противоречие – мисленето, че чувстваме. Или усещаме, или не! Не е ли така? Оказва се, че… не е. И че би било много по-добре за нас, ако любовта можеше да мисли.
Така се казва и книгата на известния клиничен психолог Алон Грач, който практикува индивидуална и групова терапия в Ню Йорк. В Ако любовта можеше да мисли той твърди, че е необходимо да променим начина, по който разсъждаваме за любовта, или просто да разсъждаваме, докато сме влюбени. За да се научим да управляваме, а не да отричаме своите съмнения.
Като например това, че любовта е преди всичко въпрос на даване, не на получаване. Колкото и да е изтъркано, все още много от нас не успяват да приложат даването. Вместо това изпадат, да речем, в капана на вече споменатата т.нар. еднопосочна любов. С това понятие Алон Грач обозначава склонността на човек да се влюби или да бъде привлечен към някого, който не отвръща на чувствата му, докато същият този човек не отвръща на онези, които пък проявяват интерес към него.
Болката от еднопосочната любов
поразява всеки, страдал от несподелена любов. Но тъй като болката на любовта е голяма част дори и от т.нар. здравословна любов, ние неизбежно се отъждествяваме по инстинкт с по-слабата страна и съчувстваме повече на пренебрегнатия, отколкото на пренебрегващия го. Само че тук психологът говори за нещо повече от наличието на две страни, от които да избираме. Той твърди, че и двете съществуват едновременно в нас.
“Става дума за общочовешкото изживяване, наричано раздвоението на Купидон, при което се мъчим да преодолеем двойствеността си по отношение на любовта, като делим света от обекти на любовта на две крайности – привлекателни и непривлекателни”
– обяснява Алон Грач.
Такова деление ни позволява да останем вкопчени в илюзията, че съществува идеална любов. Като в следните
примери от практиката на психолога:
- Ако, по подобие на много от неговите пациентки, сте в продължителни взаимоотношения с мъж, който не желае да се обвърже, много е лесно да отъждествите него с проблема – с оправданието, че той още не е готов, или че той има фобия от обвързване.
- Ако все ви привличат недостижими мъже или жени, ще се изкушавате да гледате на себе си като на нещастна жертва на случайността.
- Или, ако не вярвате в късмета и живеете в голям град – като жертва на статистиката – неомъжените жени са повече от свободните мъже и съответно обратното.
- Или, ако ви влече психологията, да решите, че „нещо у мен не е наред“.
В подобни ситуации обаче е много по-полезно да прецените как вие сте недостижими (а не обектът на любовта ви). Защото количеството психична енергия, което влагате в недостижимите хора, е равно на количеството психична енергия, което влагате в отбягването на други хора.
“По време на психотерапията пациентите често се противопоставят на тази идея. Като начало дори не забелязват авансите или проявите на интерес от страна на онези, които не ги привличат”
– отбелязва авторът на Ако любовта можеше да мисли. Едва след като неговите пациенти са си признали, че има случаи някои хора да се интересуват от тях, започват да настояват, че същите тези хора са “лузъри”, или отстъпват по други показатели на “недостижимите”.
Тъкмо за да не изпадаме в подобни (само)заблуждения, психологът съветва да позволим на мисленето да “работи” редом с чувстването. Да разсъждаваме върху взаимоотношенията си, като не забравяме следната мантра:
Онова, което чувствам/смятам/казвам, че искам, е
само половината от истината
Другата половина се състои от последствията от действията ми върху партньора. Тоест, ако смятаме, че желаем дадена връзка, но другият някак си не ни отвръща с взаимност, може би е редно да забележим как с действията ни само го отблъскваме повече.
- Дали това не подсказва, че всъщност не желаем тази връзка?
- Може би само ни се ще да искаме дадена връзка, но всъщност да не е така?
- И обратно – ако смятаме, че „даваме някому шанс“, целувайки го дори когато не ни се иска, важен е не шансът, който желаем да дадем, а какво чувстваме след такава целувка. И какво мислим!
Защото всичко е в главата ни. Макар способността ни да обичаме да е разположена някъде дълбоко в по-примитивната част на мозъка ни (поради което е нелогична), това не ѝ пречи да взаимодейства по невидими начини с по-развитата, познавателната част на мозъка. Както и останалите емоции,
любовта не е въпрос на воля
Но това не ни пречи да я поканим да ни посети. Или, както пише Алон Грач, “казвайки “да” на любовта, ние се обвързваме познавателно да създадем условията за появата на нов вид взаимоотношение”. Което не означава да се хвърлим на врата на първия изпречил се насреща ни. Означава, че след като така или иначе очакваме да се раздвояваме между даването и получаването или между мисленето и чувстването, да престанем да търсим повод да избягаме, а да намерим поводи да останем.
