Какво е първото нещо, което ви идва наум, като чуете името Париж? По-голямата част от хората със сигурност се сещат моментално за символа на френската столица – Айфеловата кула, кръстена на своя създател. Това е една от най-прочутите кули и метални конструкции в света.
Шедьовърът на Густав Айфел е изграден за световното изложение през 1889 г. А поводът за изложението е
100-годишнината от Френската революция
Точно преди началото на строителните работи правителството, Айфел и Кметството на Париж подписват договор, съгласно който кулата се предоставя за лично ползване и експлоатация на нейния автор в срок от 25 години.
Проектът на съоръжението изобщо не се харесва на част от парижката интелигенция. Видни личности като Ги дьо Мопасан и Александър Дюма-син, се обявяват против издигането на Айфеловата кула, която за тях е изключително грозна. Впоследствие самият Ги дьо Мопасан често е виждан да обядва в един от ресторантите на първо ниво. Попитан защо ходи там, след като не харесва кулата, той хитроумно отговаря, че това е единственото място, от което тя не се вижда.
По време на строежа не липсват трудности, а печатът изобщо не пести критиките си. Сипят се заглавия като “Айфел е полудял” и
“Самоубийството на Айфел”
В крайна сметка конструкцията е успешно издигната. А критиките постепенно заглъхват.
Строителството на кулата продължава 26 месеца (точно 2 години, 2 месеца и 5 дни). 50 инженери, архитекти и чертожници изготвят 5300 прецизни чертежа. Останалите работници наброяват около 250 души. Височината на кулата е 327 м заедно с антената на върха, а конструкцията ú е максимално олекотена. Кулата има три етажа – съответно на 57, 115 и 274 метра височина. Това е най-високата сграда в света до 1930 г., когато в Ню Йорк е построена Крайслер Билдинг. И днес е най-високата сграда в Париж.
Официално строежът на Айфеловата кула е завършен на 31 март 1889. Това е и датата на нейното откриване. Густав Айфел качва група посетители със себе си. По това време все още няма асансьори и изкачването е изцяло пеш – по стълбите. Част от групата остава на по-ниските нива, но самият Айфел изкачва всичките 1710 стъпала до върха с няколко придружители и развява френското знаме с думите:
“Няма друг флаг, който да разполага с 300-метров пилон“
В този момент прокънтяват 21 топовни салюта. Издигането възлиза на близо 8 млн. френски франка, които са в голяма степен изплатени още по време на световното изложение през 1889 г. По време на изложението всеки ден бива официално открит и закрит с топовен изстрел от върха на кулата. Топът съществува и днес и е собственост на един от наследниците на Густав Айфел.
Още за изложението на първото ниво са открити руски, френски и фламандски ресторант, англо-американски бар. Докато кулата е на негово разположение, Густав Айфел отделя за себе си малък апартамент на самия връх на съоръжението, където посреща бележити гости.
Първоначалните планове кулата да се демонтира след 20 години са изоставени и постепенно творението на Айфел се превръща в символ на Париж. През годините съоръжението е използвано за научна и метеорологична работа, от военните. По време на Първата световна война благодарение на сигналите, засечени от радиотелеграфния център в кулата, е разкрита митичната шпионка Мата Хари.
По време на Втората световна война французите режат асансьорните кабели, за
да принудят Хитлер да се катери пеш нагоре по Айфеловата кула
Убеждават го, че по време на войната няма откъде да се намерят резервни части и фюрерът така и не се качва на емблематичната кула. Остава изразът, че Хитлер покорява Франция, но не успява да покори Айфеловата кула.
През 1944 г. Хитлер нарежда кулата да бъде разрушена заедно с целия град. Но неговият генерал, който е военен губернатор на Париж, го убеждава да не го правят и кулата е запазена за комуникационни цели. А само часове след освобождението на френската столица от немците, асансьорите заработват съвсем нормално.
След войните Айфеловата кула започва нов живот. През 1984 г. американски пилот преминава със самолета си под арката ú. През 1983 г. посреща 100-милионния си посетител, през 1993 г. – 150-милионния, през 2002 – 200-милионния, през 2010 – 250-милионния.
В момента кулата е собственост на Община Париж. Посещавана от обикновени туристи и световни лидери. Сцена на безброй събития с международно значение, като светлинни и пиротехнически спектакли, изложби, сцена на снимки за филми, на изложби и т. н. Всяка година посреща близо 7 милиона посетители, от които 75% са чужденци, по данни на официалната й интернет страница.
И тук не мога да не ви разкажа
една по-лична история
Едната от дъщерите ми на 4-годишна възраст се сдоби с рокля с Айфеловата кула и оттогава и двете постоянно опяваха, че много искат да я видят на живо. Точно преди да навършат 5 ги заведохме в Париж. И разбира се, отидохме първо да видят кулата.
Лично аз нямах никакви специални очаквания. Може би точно, защото е прекалено популярна. И макар на живо да не ме изненада особено с вида си, истината е, че някак успя да ме плени. Ахнах, наистина. Не знам защо. Някак много по-елегантна, стилна, истинска ми се видя, отколкото бях очаквала. За децата няма смисъл да говоря – „Мамоооо, ето я“, „Супеееер“, „Уаааааууууу“… и т.н.
Слязохме в подножието ú и аз започнах да търся удобно място, от което да заснема вътрешността на кулата. Навалицата беше порядъчна. В първия момент се зачудих да не би в момента да става нещо извънредно. Имах чувството, че всички туристи в града са се събрали точно в този момент на това място.
Само, че защо не мърда тази тълпа?
Снимки, ок. Но след като се снимат, да вземат да мръднат. И в следващия миг ми просветна – това е… опашка. Огромна, извита като змия, тлъста, отчайващо дълга опашка. Боже мили!
Наум съжалих стотиците будали, наредени там. И се зачудих що за мотивация имат да изгубят няколко часа в чакане. После обаче си дадох сметка, че ако не бяха децата, аз също най-вероятно чинно бих се наредила, за да видя този бляскав град отвисоко и най-прочутия му символ отвътре.
Вместо на опашка за билети за кулата, се наредихме на малка опашчица за хот-дог. Все пак беше почти 9, а децата поне от 4 следобед нищо не бяха яли. И както се бяхме улисали между кетчупа и майонезата, изведнъж едва не изтървахме горещите сандвичи. Децата подскачаха и пищяха. Буквално.
Първо си изкарах акъла. Инстинктивно потърсих с очи заплахата, която ги беше подлудила. Не видях такава. Погледнах ги отново и осъзнах, че те пищят от щастие. Гледаха право нагоре. Погледнах и аз – кулата искреше. Блестящ танц на хиляди светлини, които озаряваха металната конструкция по неповторим начин. А ние бяхме точно в основата на това светлинно чудо. Адмирации! Нищо друго до момента не е докарвало децата ми до такъв спонтанен възторг.
