Когато се запознах с Екатерина Стратиева, видях русо и усмихнато момиче, сплетено на две плитки, с розова поличка. Изглеждаше по-скоро като кукла Барби – жива и с човешки пропорции, а не като рали състезателка, която може сама да смени гума или да ремонтира колата по трасето. Но определено може да го направи. И после да продължи напред с хъс и ентусиазъм. Точно
този подход спечели на Екатерина Стратиева титлата Европейски рали шампион
при жените за 2014 г.
Няколко месеца след голямата награда от Евроспорт, си говорим с Екатерина за неотъпканите трасета, мъжете и жените в рали спорта, болкоуспокояващия адреналин и какво мотивира един шампион да продължава след голямата победа.
Асфалт или макадам (неотъпкано трасе)?
На тесния и техничен асфалт, с много завои, се чувствам по-сигурна, но предпочитам макадама, защото има повече емоция. Този въпрос е малко подвеждащ (смее се притеснено). И в живота обичам да има повече емоция. Неотъпкания път ми е по-приятен, отколкото да ми постелиш килим и всичко да върви по вода.
Когато обърнеш колата на таван, какво си мислиш първо?
“По дяволите, защо точно сега?!” Ядосвам се, но се опитвам по най-бързия начин да изправя колата и да продължа. В тези моменти адреналинът те държи, искаш максимално бързо да се върнеш на трасето и
не усещаш нито болка, нито травми
После, например след 10-12 часа, започва да те боли глава, шия, да ти се гади или друго, в зависимост от нараняването.
Вече десетилетие работиш за титлата Европейски рали шампион – какво те мотивира да издържиш на подготовката, борбата и на постоянното търсене на средства за този скъп спорт?
За първи път сложих каската през юни 2005 г. на планинско състезание в Панагюрище, а през 2006-та започнах да карам рали. Наистина съм направила 10 години! Мотивира ме хъсът и желанието, което имам. Имало е моменти, когато съм падала духом, но спортът ме научи на постоянство, борбеност, жажда за предизвикателството, за емоцията, която изпитваш там.
Какво у теб днес е различното от тази Катя, която преди 10 години застана на старта на планинското в Панагюрище?
Много по-уверена съм, знам какво правя и защо съм там.
Но още се притеснявам, когато забележат, че съм жена.
Не го използвам като инструмент да мина по лесния начин и да ми се отворят повече врати. Спомням си в Панагюрище исках цял ден да стоя с каската на главата, за да не ме вижда никой, че съм жена. Бях отишла там, за да се състезавам, да карам.
И до днес на състезанията не искам да бъда приемана като жена – искам да бъда наравно с мъжете и да се боря наравно с тях. За мен в този спорт не бива да има разделение на жени и мъже, всички са състезатели.
Усещаш ли такова разделение?
Не, но виждам други колежки, които парадират с това, че са жени – излизат на подиума и забравят да се приберат, искат да са център на внимание, да бъдат ухажвани, снимани. Тези неща ме изнервят – аз отивам там, за да се боря, и искам по-бързо да дойде момента, в който заставаме „на часовника” и започва истинското действие.
А какво ще те мотивира сега, след като спечели голямата титла Европейски шампион при жените?
В момента ми е период, в който съм много мотивирана и искам да се подготвям усилено. Тласка ме желанието да повторя титлата. Може би с тези 10 години затворих един цикъл и е време да започна друг, в който съм по-узряла и подготвена за едно истинско начало, на друго ниво. Помня, че през 2006-та станах шампион за годината в планинския шампионат, в един от най-масовите класове – бяхме
около 15-20 автомобила
Тогава по-възрастни професионалисти ми казаха: “Катя, един път може да имаш късмет, съдбата да ти помага и да станеш шампион. Важно е обаче титлата да я затвърдиш, защото тогава никой не може нищо да ти каже”.
И сега е така. През есента си мислех дали не е време да отворя друга страница от живота си – семейство, деца. Но в момента не го усещам така – сега имам желание да направя нещо друго в спорта и да оставя по-голяма следа, да я подчертая дори.
Носиш ли си часовника, който от Евроспорт ти подариха на награждаването, вместо купа?
От време на време, но ми е малко тежък. Най-вече го нося по събития. Един ден ходих с него цял ден и просто ми протърка ръката – тежи си на мястото, определено. Но всеки ден го гледам, радвам му се, бърша му праха.
Какво направи първо когато разбра, че си спечелила?
Обадих се на родителите ми да им кажа, че сега вече наистина могат да ми честитят. Защото съм много суеверна – искам да го видя черно на бяло, че е станало и след това му се радвам. Те ми бяха малко обидени, че когато седмица преди това ми честитиха, аз отговорих, че още не съм станала официално шампион.
