Тя е Хермина Азарян, но всички я наричат Еми. Еми Азарян. Дъщерята на великия Крикор Азарян. На 15 март 2018 г. той щеше да навърши 84 години тук – в нашия шантав свят. Но преждевременно отпътува към другия, надяваме се по-хубав и светъл. Остави ни обаче толкова много красота. За една кутия с гримове, за прекрасно детство по улиците на Стария град в Пловдив и за един баща–празник.
Еми Азарян допусна Lifebites.bg в света си и спомените си и беше наистина приятно
Каква е първата картина, която изниква в главата ти, когато се сещаш за баща си?
Най-натрапчиво в главата ми излиза той, сцена, театър. Неговите репетиции, той в залата. Сещам се за вечерите, когато имаше цялостно въртене преди спектакъла. Тогава обикнoвено ме канеше да гледам. Сещам се и за премиерите. В театъра си го спомням най-ясно.
Какво беше детството ти и той присъстваше ли често в него?
Детството ми беше прекрасно. В пълна свобода. Аз съм отгледана от баба и дядо – на майка ми родителите, ние живеехме в тяхната къща. Детството ми е свързано с игри, приятели, бели. Много хубаво беше. Татко като цяло отсъства от това детство.
Когато бях много малка, той работеше в обувния завод Петър Ченгелов, а вечерите ходеше на вечерно училище, за да завърши своето средно образование. Баща ми е изключван от всички училища в Пловдив. Не защото е бил слаб ученик, а
заради бунтарския му характер и опитите му да извоюва справедливост
Това му коства изключване от всички училища без право да продължи средното си образование. Благодарение на някаква служителка в Съвета или някаква друга институция, която подминава параграфа, по който е изключен, той успява да завърши след време вечерно. Спомням си много ясно как той седеше в една стая и непрекъснато четеше. След това, когато завърши средното си образование, много активно и сериозно се подготвяше за ВИТИЗ.
Когато аз постъпих в първи клас, той беше приет във ВИТИЗ. Тогава замина за София, а ние с мама останахме в Пловдив. Така че в този ранен етап от детството ми татко много не присъства, но имам ясни спомени за една кутия с гримове. В завода Петър Ченгелов имаше естрадно-театрален състав. Татко участваше дейно в този състав и беше виден артист. Та тази кутия беше кутията с гримовете на актьорите. И един или два пъти се случи да ни събере децата от махалата и да ни гримира, не помня поводите. И ние правехме хепънинги по улиците на града. Беше много хубаво. Мога да кажа, че татко участва като празник в този етап от живота ми.
Какво най-много обичахте да правите заедно?
Последите 5-6 години си организирахме пътувания, само двамата. Оставахме да спим в Смолян или в Пампорово и за десетина дни обикаляхме района. Той много добре познаваше този район и много го обичаше. Беше прекарал доста от младите си години там и обичаше да се връща. Имаше силна връзка със Смолянския театър. Много приятели ни останаха от там. Пътувахме с колата, а той ми разказваше за историята на този край и разни любопитни факти, които аз не знаех. Понякога просто се возехме и си мълчахме, от онова споделеното мълчание, което ви прави още по-близки. И беше много хубаво.
Сещаш ли се за някоя много весела случка, която сте имали двамата?
Сещам се за една една драматична случка с комедиен характер. По време на пубертета аз имах влечение към огъня. Много обичах да играя с огън и бях ужасно разсеяна. Казваха ми Малкия Нерончо, защото непрекъснато палех нещо. Общо взето баща ми никога не се е държал с мен като типичен родител. Никога не ми е забранявал неща, не ме е наказвал и не ми е казвал в колко да се прибирам. Винаги сме имали приятелски отношения. Но за паленето беше категоричен:
„Ако още веднъж запалиш нещо, ще бъдеш наказана”.
Доста време след тази закана аз не знам защо бях решила да си изгладя новата ученическа престилка. Старата я бях изгорила, разбира се. И не знам как точно стана, но успях да изгоря и тази престилка, заедно с дъската. В паниката сложих ютията на масата и тя се запали. Успях криво-ляво да потуша пожара, но следите останаха. Изпаднах в паника, защото бях предупредена, че ако още веднъж го направя ще има крути мерки, а
не можех да позволя това да се случи
И реших да го предотвратя, като се отровя. Нагълтах се с хапчета, легнах и бях готова да посрещна смъртта. По някое време съм се унесла. Събуждам се от гласа на майка ми, изпаднала в паника. А около леглото ми като по филмите разпиляни празните шишенца от лекарствата. Майка ми крещи: „Коко, веднага карай детето в Пирогов!!!” А той, милият, стреснат, но жестоко ядосан. По пътя към Пирогов, след доста дълго и напрегнато мълчание, той се обърна към мен и ми каза:
„Сега като те питат сестрите, защо го направи това, ти какво ще им кажеш? Наказвана ли си? Бой яла ли си?”
Слава богу, нямаше нищо фатално, промиха ми стомаха, а едната от сестрите помисли, че причината за натравянето ми е любовна мъка.
Кое от неговия характер носиш в себе си?
Татко имаше една изумителна дарба – той умееше да слуша. Умееше да влиза в логиката на отсрещния, да бъде толерантен и да не наранява, и да не накърнява свободата и правото на мнение на другия. Това се опитвам да постигна и аз, но ми е много трудно. В ситуации на истерия, точно преди да изригна, се сещам той как би реагирал и се спирам. И нещата се балансират и си идват на мястото.
Какво искаш дъщеря ти да помни за него?
Той много, много обичаше Арлен и беше привързан към нея. Спомням си, когато тя беше в детската градина, татко дойде да я гледа на едно от техните тържества. Толкова много се смяхме. Тя беше на шест, когато той почина. Опитвам се да я запозная с творчеството му. Макар че, когато беше малка, съм я водила на премиерата на Вишнева грaдина, гледала е Чайка и Три сестри. Тя самата проявява интерес да научи повече за дядо си.
Какво щеше да каже той за всичките събития, които се случват в момента в България и в света? Какво щеше да го ядоса най-много?
Той последните години от живота си беше много тъжен заради начина, по-който се развиват нещата в България. Настоящото време със своите нрави, човешко поведение и налагащи се тенденции не е неговият свят.
Ако Коко Азарян все още беше сред нас, как щеше да отпразнува рождения си ден?
Той не празнуваше. Беше много скромен към себе си и такава публичност никога не го е привличала. Събирахме се вкъщи, Валя приготвяше някаква вечеря, идваха най-близките му приятели. Така го отбелязваше.
Защо толкова много го обичат неговите студенти?
Те бяха неговото семейство. Неговите студенти го държаха млад. Той бе много обаятелен и заразителен, когато говори – завладява ги и ги повежда. Татко не просто ги учеше на занаята – той ги учеше какво значи да бъдеш отдаден изцяло на актьорството. Възпитаваше ги като свои деца. Те влизаха само 18-19-годишни и той ги учеше не само на професията, а и на живот. И много от тях наследиха неговия светоглед, неговото мислене и следват този си път, за което ние сме много щастливи.
Защото виждаме плодовете на неговия живот и това го прави жив.
