Есента е прекрасен сезон. Цветен, пъстър, с умерени температури, позлатен отвътре и отвън. Вълшебен! Но есента е и коварният сезон, през който много от нас попадат в клопката на т. нар. емоционална дупка.
Тогава същият този сезон започва да ни кара да се чувстваме постоянно тъжни без видима причина. Тъгата в душите ни се засилва като листопада при дърветата и понякога стигаме до състояния, граничещи с депресията. Чувстваме се изгубени, уморени, без енергия и без посока. Есента ни се струва мрачна и едноцветна.
Няма да крия. На мен също ми се е случвало да изпадна в
подобна емоционална дупка
Така че добре познавам това усещане. Случвало се е и на повечето ми приятели. Случва се и на тези, които не осъзнават или не си признават, че са изпаднали в такова безтегловно състояние. Но истината е една – то е неприятно както за самия човек, изпаднал в него, така и за неговите близки. В тези моменти имаме усещането, че сме останали
съвсем сами на този свят
Иска ни се някой да ни подаде ръка. Да ни издърпа. Да ни покаже пътя напред, който обвит в мъгла съвсем се е изгубил от погледа ни.
Но това, което е трудно да осъзнаем в тези моменти е, че НИЕ САМИТЕ сме единствените хора, които можем да си подадем ръка и да се издърпаме от тази емоционална дупка! Единственият начин да се измъкнеш от апатията, депресията, тъгата и всяко друго негативно чувство, е като сам се изправиш срещу него. Очи в очи. Без страх. Без обвинения. Към себе си, към другите. Не е важно защо се е случило, важно е какво ще става оттук натам.
Опит, споделен от първо лице по темата – Писмо от приятел: Когато си долу
Да повярваш в собствените си сили не е лесно. Особено, когато се чувстваш буквално на дъното. Самосъжалението направо те погубва. Но ние трябва да сме силни, защото всеки от нас си заслужава. Всеки от нас е ценен, защото се е появил на този свят и има привилегията да съществува.
Ето защо ми се струва адски нередно да се отдаваме на негативните си чувства и да не търсим път напред. Колкото и дълбока да е тази емоционална дупка, в която сме пропаднали. Заради себе си, заради близките си хора и самата Вселена, ако щете – трябва винаги да намираме сили и да се измъкваме!
И все пак се случва. В разгара на златната есен да се чувстваме като погълнати от пламъците на
невидим огън, който постоянно тлее вътре в нас
Но най-страшно е, когато мълчим. Затваряме се в себе си и не казваме нито думичка. Правим се, че всичко е наред, за да не натоварваме околните с “глупостите си”. Но така всъщност разпалваме жарта и проблемът става още по-сериозен. Та, нали затова са приятелите? Да споделяме.
Дори, ако е нужно да потърсим професионална помощ, това не бива да ни притеснява. Не бива да се срамуваме. Важно е да бързаме! Защото колкото повече се бавим – толкова повече се увеличава времето, нужно за нашето “излекуване” след това.
Ако се намирате в емоционална дупка –
не крийте от приятелите
и близките си хора. Те ще ви разберат. Ще ви помогнат. А и след като се осмелите да признаете проблема на глас, вие самите ще го осъзнаете и ще започнете да си помагате отвътре. Не се страхувайте. Всеки човек, който виждате по улицата или е пред вас на опашката в магазина, знае за какво говорите. Никой няма да ви упрекне, защото всеки от тях вероятно е изпадал в подобна ситуация. Поне веднъж.
Колкото до близките хора, с които ще споделите мислите си, бъдете сигурни – те искат само най-доброто за вас. Не се притеснявайте да бъдете искрени с тях и със самите себе си. Помнете, че колкото и зле да се чувствате в даден момент, единственият начин да се отървете от това усещане е като
потърсите отново надеждата
Дори да се налага да копаете с голи ръце в замръзнала почва – не спирайте докато не я откриете. Пък и щастието. Надеждата и щастието – това са нещата, към които никога не бива да спираме да се стремим. Защото те ни водят напред. Те ни карат да искаме да живеем и пред каквито и трудности да се изправяме – да не спираме да се борим.
