Когато е едва 8-годишно момче, Федерико Фелини вижда за първи път клоуни в родния Римини. Остава запленен. Бяга от дома си, за да се включи в пътуваща циркова трупа. Не след дълго се прибира вкъщи, но сърцето му остава завинаги там – при страшните загадъчни създания, които по-късно се появяват в почти всичките му филми като метафора на живота и смъртта.
“Още щом видях цирковото шоу, изградено от чудеса и фантазия, смешки и безсмислици, басни и липса на интелектуални концепции, си казах, че е точно за мен!”
– възкликва Фелини.
По време на снимките на филма Клоуните италианецът гримира като клоун само дясната страна на лицето си. И казва: “Половината ми лице е на клоун, но другата – още повече”.
Определя и съпругата си Джулиета Мазина като “блестяща трагична клоунеса”, която идеално се вписва в неговия магичен свят:
“Мазина напълно отговаря на моите идеи, намерения, вкусове. Тя е клоун в истинския смисъл на думата. Но бракът ѝ с мен не се оказа това, което очакваше. Тя искаше деца, собствен дом и верен мъж. Аз я разочаровах, тя мен – не.”
Темата за клоуните в живота си Фелини обсъжда и с американската журналистка Шарлот Чандлър. Тя обобщава 13-годишните им разговори в книгата Аз, Фелини – своеобразна автобиография на режисьора, издадена година след смъртта му – през 1994 г.
В нея и в още една книга, посветена на живота му – Фелини за Фелини, италианецът разкрива дълбокото си философско схващане за ролята на клоуните. Той разграничава два основни типа клоуни. Именно тях
Фелини вижда като противоборство
между две концепции, които съществуват във всеки от нас и търсят примирие. Култът към науката, подчинението на фактите, правилата и здравия разум – от една страна, се сблъскват с бунта, свободата да следваш инстинкта си, възможността да се вълнуваш от мистерията и да вярваш в чудеса – от друга.
Белият клоун във филмите на Федерико Фелини е тъжен, елегантен, хармоничен, интелигентен моралист и представлява авторитета. Той е майката, учителят, монахинята, които никога не грешат и ти казват какво да правиш.
Образът на шута е тотално различен. Шутът е щастливият клоун – непохватният глупак, пакостник, хитрец. Този, който се бунтува срещу правилата на високопоставения бял клоун, нарочно не изпълнява заповедите му и така изпада в комични ситуации.
В края на филма Клоуните двете фигури се срещат и изчезват заедно. Така е постигнат съвършеният баланс, който според Фелини в живота е почти непосилен. Защото колкото повече
белият клоун насилва шута
да свири на цигулка, толкова повече той ще иска да свири на тромбон. Колкото повече го кара да бъде елегантен и достолепен, толкова повече шутът ще бъде непохватен и смешен в безсилието си да изпълни чуждите нареждания.
Самият Фелини вижда себе си в ролята на “шута”, защото споделя неговите възприятия за света и киното. Той е убеден, че изкуството не трябва да се обяснява, не трябва да се подчинява на логиката и разума, а единствено на сърцето:
“Често сънувам кошмари, че ме нападат журналисти и ме разпитват какво означават филмите ми”
– казва великият режисьор, който вижда себе си като обикновен разказвач на истории.
Като говорим за журналисти, знаете ли, че Фелини дава живот на думата “папараци”. Папарацо всъщност е фамилията на фоторепортера от филма му Сладък живот. В множествено число на италиански думата “папараци” навлиза в английския език. Режисьорът обяснява, че на италиански диалект папарацо означава “досаден звук от свистенето на комар”.
И ако все още не сте се запознали с Федерико Фелини или пък искате да научите още нещо за него – вижте съвременната интерпретация на творчеството му във филма В търсене на Фелини (2017). Срамежливо момиче от малък град тръгва на вълшебно пътешествие из Италия, за да се срещне лице в лице с магията във филмите на маестрото. Да последваме стъпките ѝ с надеждата да открием и свое непознато магично лице…