Виктор Емил Франкъл е едно от най-известните имена в психоанализата. Смята се за основател на Третата виенска психоаналитична школа посредством учението си, наречено Логотерапия, което е концентрирано върху търсенето на смисъл на живота.
Изключителността на Франкъл се дължи не само на изключителния му ум, но и на невероятния му живот. Оцелява в ЧЕТИРИ концентрационни лагера. Губи всичките си близки. След края на Втората световна война е в абсолютен шок. Но бързо се изправя на крака, за да постигне върховете в кариерата и личния си живот. Живее 92 наситени години, в които никога не се отделя от собствения си Смисъл.
Повече за Виктор Франкъл: Да преживееш Ада заради Смисъла
Наскоро попаднах на книгата на Виктор Франкъл за Човека в търсене на смисъла на живота. В нея той разказва преживяванията си в концентрационните лагери, но от гледната точка на психоаналитика. И представя учението си логотерапия, което цели да изправи човека на крака дори в най-безнадеждната ситуация.
Специално за читателите на Lifebites.bg реших да извадя откъси от тази книга. Те няма да са изчерпателни и достатъчни, за да се разберат идеите на този изключителен лекар, учен, философ и човек. Но се надявам да събудят интерес, за да можете после сами да потърсите отговорите на въпросите си в книгите на Виктор Франкъл.
Съзнателно ще пропусна много от детайлите относно ужасяващата съдба на безбройните жертви в концлагерите. Ще цитирам само някои от тях – дотолкова, че да не се загуби контекстът на извеждане на следващите мисли. А именно – те са родени като резултат от
нечовешко страдание, рядък късмет
изключително богата духовност и безкрайно силен инстинкт за самосъхранение.
Думите на автора са резултат от преживяното в лагерите на смъртта – едно от най-ненадминатите зверства, на които човешката история е била свидетел. В анализите на Франкъл няма упрек, няма очаквания, които не са се сбъднали, няма изискване за сила и сочене с пръст на слабост.
Типично по лекарски, той анализира всяка ситуация и проявление безпристрастно, разумно, въпреки собствената си емоция. И точно затова наблюденията му са безценни. Да видим катарзиса, през който преминава един човек,
за да оцелее в такава страшна ситуация, намирайки СМИСЪЛ на живота си:
(Няколко часа след пристигането в Аушвиц – б.а.) ние вече нямахме нищо, освен голите си тела – дори косите ни бяха обръснати. Всичко, което притежавахме, буквално, бе голото си съществуване. Нямахме вече никаква материална връзка с предишния си живот.
През първата ми нощ в Аушвиц категорично си обещах никога да не “сграбча телта” (оградата от бодлива тел, по която тече ток – б.а.).
В първата фаза на шока, затворникът от Аушвиц не се страхува от смъртта. Дори газовите камери вече не изглеждат ужасяващи след първите няколко дни – в крайна сметка те го лишават от нуждата да се самоубива.
Нормалното поведение в ненормална ситуация е ненормална реакция.
Най-болезнената част на побоите е всъщност обидата, която съдържат. Има обстоятелства, при които удар, който не е попаднал в целта, е много по-болезнен от онзи, който е попаднал точно.
Организмът изяжда собствените си протеини, мускулите изчезват. Тогава тялото вече няма сили да издържи. Един след друг членовете на малката ни общност започнаха да измират. В един момент всеки от нас можеше с удивителна точност да каже кой ще е следващият и кога горе долу ще дойде и неговият собствен ред.
Заради жестоките степени на недохранване, от които страдат затворниците, естествено е, че жаждата за храна е основният примитивен инстинкт, който занимава умствения им живот. Нищо чудно, че дори и най-силните от нас мечтаеха за дни, в които отново ще опитат добра храна. Не заради храната сама по себе си, а заради нуждата да знаем, че това полу-човешко съществуване, което ни бе лишило от възможността да мислим за нещо, различно от храна, ще има край.
Въпреки цялата принудителна физическа и умствена примитивност на живота в концентрационния лагер, все пак духовният живот имаше възможност да се задълбочи. Чувствителните хора, които са имали богат интелектуален живот, изпитваха огромна болка, но вътрешното им аз се увреждаше по-малко. Те бяха в състояние да се откъснат от ужасяващото обкръжение и да се отдадат на вътрешните ценности и духовна свобода.
За първи път в живота си виждах истината, възпята от толкова много поети и мислители. Истината, че любовта е крайната и най-висша цел, към която човек може да се стреми. Душата ми откри път от затворническото съществуване към един друг свят, в който мислено разговарях с любимата си: задавах й въпроси, а тя отговаряше; тя ме питаше на свой ред, а аз отговарях.
Любовта е далеч отвъд физическото същество на любимия. Най-дълбокият й смисъл е в духовната същност, във вътрешното аз на обекта на любов. Това дали любимото създание присъства физически, дали е живо изобщо, спира да има значение.
Добре известен факт е, че хуморът, повече от всичко друго, може да позволи дистанциране и извисяване над всяка ситуация, дори и само за секунди.
Всеки от нас беше щастлив да разполага с тялото си, което все пак още дишаше.
Ние, оцелелите от концентрационните лагери, си спомняхме за мъжете, които с риск за живота си обикаляха по бараките, успокоявайки другите или давайки някому последния си залък. Може да са били малцина, но са достатъчно доказателство, че от човека може да се отнеме всичко, освен едно: отношението към дадените обстоятелства, начинът, по който ще ги преживееш.
В крайна сметка това в какъв ще се превърнеш е въпрос на личен избор, а не на обстоятелствата, при които си поставен.
Ако животът изобщо има някакъв смисъл, тогава трябва да има смисъл и в страданието. То е неразделна част от живота, подобно на съдбата и смъртта. Без страдание и смърт човешкото съществуване няма как да бъде цялостно.
Често пъти само една изключително трудна външна ситуация може да даде на човека възможността да израстне духовно над собствените си възможности.
Винаги, когато има възможност за това, трябва да се задава въпроса защо – да се поставя цел на съществуването. Така хората стават по-силни да понесат жестокото как на живота си.
Трябваше да преживеем много страдания. Затова беше необходимо да се изправим срещу болката с открито лице, опитвайки се да запазим моментите на слабост и сълзите на нивото на минимума.
Смисълът на живота е различен за всеки човек, за всеки ден, за всеки час. Следователно това, което има значение, е не смисълът по принцип, а специфичният смисъл на конкретен човешки живот в определен момент.
Всеки човек бива запитан от живота. А да отговориш на живота е възможно само, ако си отговорен към собствения си живот.
Смисълът на живота е възможен въпреки страданието. То, за жалост, е неизбежно. Но да се страда без нужда е лишено от смисъл и по-скоро мазохистично, отколкото израз на героизъм.
Логотерапията учи, че има три пътя за откриване на смисъла на живота. Първият е посредством работата или извършването на някакво дело. Вторият е чрез преживяване на нещо или откриване на някого, т.е. посредством любовта. Но най-важен е третият път – дори най-безпомощната жертва на най-безнадеждната ситуация, изправена пред орис, която не може да бъде променена, може да израстне над себе си. А по този начин – да се промени.
