Освободен от робство… навреме

Той е един обикновен мъж. С топъл поглед и плаха усмивка. Възпитан, мил и внимателен, а според семейството му – изключително грижовен. Обичан и обичащ! Но като дете той е преживял страшна травма. Като юноша прозорливо хванал птиченцето, кацнало на рамото му. Имал късмет, това казва. Късмет да бъде навреме освободен от робство…

Всъщност, когато бил малък, ПЕТЕР е бил едно от многото злощастни деца-роби на Швейцария, за които ви разказахме по-рано. Откривам го почти случайно. Съгласява се да сподели историята си с читателите на Lifebites.bg. За да излезе цялата истина наяве. А това за него е единственото възмездие, което би потърсил. Но тъй като миналото му го притеснява и продължава да му причинява болка, по негово желание променяме името му в материала.

Петер произлиза от бедно семейство с шест деца – 3 момчета и 3 момичета. Живеели в северната част на Швейцария, близо до границите с Франция и Германия. Трудно свързвали двата края. Заради бедността, в един момент бащата се пропил. В крайна сметка се стигнало и до раздяла на родителите.

Това веднага довело социалните служби, които отвели децата. Питам го каква е била първата му мисъл в този момент? А той отговаря, че просто си е дал сметка, че оттам насетне е сам самичък. И трябва да се оправя така, както намери за добре. Че

повече няма на кого да разчита, нито кой да го обича.

Петер се озовал на стотици километри от дома си – високо в планината, във ферма насред гъсти гори, пълни с хищници. Нямало бягство оттам. Дори да тръгнеш нанякъде, рискуваш да те намерят животните в гората, а те може и да не те пощадят. Затова той просто изпълнявал всичко, което му нареждали. За щастие, на няколкостотин метра от него, в съседната ферма бил настанен брат му. Може да нямали възможност да се срещат, но поне имали усещането, че са близо един до друг и това им давало кураж.

В същия кантон, но по-далеч от момчетата, били третият брат и една от сестрите. С тях се срещнал отново чак след 10 години. А останалите две сестри останали в северна Швейцария. Иначе казано – никой нямал грижата да запази семейството, дори сякаш нарочно ги разделили така, че максимално да ги отчуждят един от друг. Веднъж Петер и брат му избягали до селото, където били по-малките брат и сестра. Потърсили ги и … местните фермери веднага извикали полицията. Не могли да се видят.

Завърнали момчетата като престъпници при настойниците им

След раздялата родителите им страдали. Много. Били лекувани в психиатрични клиники. За горката им майчица какво е струвало всичко това, един Господ знае. Децата също страдали – никой не им дал обяснение защо и какво се случва с тях.

С времето обаче болката се трансформирала в неприязън. Започнали да винят родителите си за това, че ги изоставили. Децата се настроили срещу тях и смятали, че друг не може да има вина за страданията им. Нямало как да разберат, че родителите боледували от мъка. Нямало кой да им каже, че мама нищо не може да направи, за да прегърне отново рожбите си…

Питам го какво е да си приемно дете? Какво е било всекидневието му? Отговорът е кратък –

“Работа за наказание – постоянно, нонстоп”

И обяснява. Макар децата да били травмирани от раздялата с родителите им, не им се давало никакво време за адаптация. По никакъв начин никой не им съчувствал, очаквало се единствено и само бързо да влязат в час, за да изработят парите, които стрували на фермерите (за храна и оскъдно облекло най-вече).

Сутрин ставали в 7. Отивали на училище. Щом училището свършело, се прибирали и без значение дали имали домашно или не, директно били изпращани в обора – да хранят животните, да почистват, да доят кравите и т.н. И така до късно вечерта. Лягали съсипани от умора.

За учение не мислели – нямало как просто. В крайна сметка Петер започнал да изостава. Приключил с училището не в 9-ти клас, както било по закон, а още в 6-ти. А толкова искал да учи…

Всеки ден го биели. И не само него – всички деца-ратаи редовно били пошляпвани за най-малкото провинение. Работата не била добре свършена, малко бил работил този ден, не се държал достатъчно добре, фермерът бил в лошо настроение… и т.н. Но никой по това време не гледал с лоши очи на

побоите над чуждите деца-роби

Далеч по-сериозно било положението при най-малката му сестра, за което той научил години по-късно. Тя така била тероризирана и бита, че до ден днешен носи физическите белези по лицето си.

Фермерите имали практика да разреждат кравето мляко с вода, за по-големи количества. Тъй като това било наказуемо, собствениците карали приемните деца да вършат нарушенията. Така станало и с Петер. Веднъж обаче във фермата пристигнала неочаквана проверка. Инспекторът мълчаливо обикалял и гледал кой какво и защо го прави. И… видял как Петер налива вода в млякото.

Последвали наказания за фермерите, а случаят дори бил описан във вестника. Това обаче се оказало

щастлива възможност за момчето

Родителите му прочели статията, в която било написано името на детето-нарушител и възрастта му. Решили, че ако това е първородният им син, имат реален шанс да открият поне него.

И ето, че излизайки един ден от училище, Петер директно налетял на майка си и баща си. Така, години след раздялата, случайността ги събрала. Нямало как повече да се прекъсне контактът помежду им. Макар и рядко, той успявал да се вижда с тях. Това променило отношението му. Години по-късно, когато вече няма приемно робство, Петер е единственият от братята и сестрите си, загрижен за болната си майка.

По време на цялото интервю не ме напускаше мисълта колко ли злощастна се е чувствала цял живот тази жена? Първо отнемат рожбите ú, после ги настройват против нея и накрая остава сама и изоставена, сблъскваща се в заника на живота си с

безразличието на най-любимите си хора

Всяка неделя всички задължително ходели на църква – на около 20 км от фермата, където живеел Петер, в най-близкото село. Там му се усмихнал късметът. Имал си мечта – да стане железничар като баща си. Когато бъде освободен… По време на една църковна служба, човекът до него го заговорил. Мъжът работел в железопътната компания и попитал момчето дали не иска да започне стаж при тях.

Впоследствие го насочил към вестник, в който имало обява за набиране на чираци за швейцарските железници. Момчето тайно изпратило писмо за кандидатстване и било прието. Писмото за приема му дошло във фермата, за огромна изненада на селяните. Фермерът опитал какво ли не, за да провали стажа на Петер и излизането му от фермата, но за щастие, не успял. Малкият мъж се съпротивлявал, дори физически. И това бил големият му шанс да се измъкне от експлоататорите си. Съзрял шанс да бъде освободен.

Това било неговото бягство

В железниците Петер получил образование и възможност да се концентрира върху учението. Сдобил се със занаят, който с годините щял да се превърне в неговата съдба. Получавал храна и подслон, където не се налагало да мами, не бил експлоатиран, не го биели за щяло и не щяло. Получил шанс за живот, какъвто повечето деца-роби нямали… След 8-9 години той все пак имал що годе съхранена психика и вяра в бъдещето. Дори имал късмета да познава родителите си.

Но проблемите с държавата така и не приключили. За обучението като чирак и стажа си в железниците, Петер получавал някакво възнаграждение. Това възнаграждение постъпвало по сметка, до която имали достъп представители на социалните служби – в неговия случай това била една от местните служителки. В продължение на години, той нищо не виждал от възнаграждението си. Получавал безплатно храна и подслон, бил освободен от робството и не подозирал, че има и заплата. А служителката от социалните отклонявала средствата … към джоба си вероятно.

Години по-късно, когато вече бил пълнолетен и с постоянна работа в железопътната компания, Петер научил за тези пари и банката, пред която кандидатствал за кредит, провела разследване. Средствата най-после му били изплатени. Десетки хиляди франка наведнъж – цяло състояние за млад мъж, който до този момент е бил третиран буквално като роб, без права.

Откакто е освободен и излязъл от фермата

Петер не е спирал да се труди. Имал и късмет. Купил си плевня, преустроена като къща. В нея живее до днес. Създал семейство. Продължава да работи в железниците и въпреки, че работата му е физически тежка, към влаковете изпитва повече от любов.

Хобито му от десетилетия е да прави модели на влакове. Строи малки железопътни линии, по които обикалят копия на влакове от цяла Европа. Чувства се щастлив с всичко, което има в момента и е благодарен за малките шансове, които преобърнали живота му. Но не пропуска да напомни, че ако той имал късмет и бил навреме освободен, повечето деца-роби нямали. И затова е повече от наложително да бъдат овъзмездени за съсипаната психика, съсипания живот и травмите, които никога не зарастват…

Вижте още какво е да се отглеждат деца в Швейцария днес