Генчо Узунов работи във вестник Стършел в продължение на цели 32 години! Започва като редактор през далечната 1958 г. и се пенсионира от изданието като негов заместник-главен редактор на 71-годишна възраст през 1990 г. Старозагорецът е автор на общо 10 книги.
Днес ви припомняме един от забавните разкази на Генчо Узунов – Писмо до жена ми.
Писмо до жена ми
Наша милост беше в командировка. Неголямо кокетно градче. С природни и други красоти. Явява се едно благоволение човек да напише на жена си писмо. За да се напишe писмо, необходими са: добра воля, подател, хартия, плик, марка, писалка, елементарна грамотност и получател. Всичко друго е налице, липсват ми само хартия, плик, марка и писалка. А насреща, в центъра на градчето – поща. В пощите има и хартия, и пликове, и марки, и писалки…
Влизам. Уютна нова сграда. Вероятно скоро влязла в експлоатация. Телефонни кабини, колетни и парични служби, телеграф, гишета, звънци, печати, служители и служителки, посетители и посетителки. И невъобразим шум. През пода и тавана, през стените, шкафовете и параваните всичко се чува. Образец на съвременно строителство. Чудо на изолационната техника.
Сядам да пиша. Напрягам всички физически и психически сили, но в мозъка ми се набива страшна врява.
Зад някакво гише се чува вресливият глас на телефонистката:
– Ало, колега, ало, колега-а-а!…
Млад човек, навярно кореспондент на вестник, диктува с пълен глас в една от телефонните кабини:
– Дълбок сняг покрива земята… Така… Сега е времето да се почистят, значи, семената за посев… Трудещите се хвърлят всички сили за изпълнението на плана.
– Ало, ало, министерството! – вика от съседната кабина друг мъж. – Галови вериги, галови вериги изпратете за ремонта на тракторите!…
Въпреки всичко аз пиша. Но някакъв плачлив глас просто се навира в ушите ми:
– Мама почина от воден плеврит…
Някъде зад стената друг делови глас реве:
– Да изпратят веднага от склада с аеропланна поща кашкавал, паламуди, бонбони “кръц-кръц” и плевенски цигари Арда, тройно обезпрашени!
– Ало, Якоруда! За Перник четири вагона дърва!
– Сашо, поздрави мама и ме чакай довечера на гарата!
– Честит имен ден!
– … Съобщете в милицията. Кучето е сиво, вълча порода, обажда се на името Транди. Лесно ще го намерят. Жена му на Кольо го познава, жена му на Кольо… Изчезна точно на Малката Богородица!…
В такава една обстановка дописвам писмото си, натиквам го в плика, лепвам му марката, пущам го в кутията и изхвръквам на чист въздух.
След една седмица съм си вкъщи. Жена ми ме гледа навъсено. Казва – как е могла толкова години да живее с мене! На масата е собственото ми писмо. А в писмото пише:
„Здравей, колега,
Пристигнах благополучно. Дълбок сняг покрива земята. Семената да се почистят, значи. Ще донеса паламуди. Мама почина от воден плеврит с аеропланна поща и я туриха в склада. Ще я получиш с колет. Прати я на опашка да купи четири вагона дърва, тройно обезпрашени, че децата много ги ядат. Погрижете се за ковчег и три каси бонбони “кръц-кръц”. Трудещите се хвърлят всички сили за изпълнението на плана. Съобщете в милицията. Честит имен ден! Да изпратят с наложен платеж галови вериги за ремонт на тракторите!
Поздрави мама. Кажи на тате да не се безпокои, защото е куче от вълча порода и се обажда на името Транди. Лесно ще го намерят.
Аз ще си дойда в края на седмицата. Чакай ме довечера на гарата.
Целувам жена му на Кольо, Малката Богородица!’
Следва подписът на наша милост.
Аз ги гледам и те ме гледат.
Дядото казва: “Язък за дъщеря ми!”
Бабата казва: “Аз нямам вече зет.”
Жената казва: “Аз нямам вече мъж.”
А пък децата реват и искат бонбони “кръц-кръц”.
