Вече сме ви разказвали за връзката, която открива между българския народ и властта проф. Марко Семов, припомняли сме ви и някои от възгледите на друг от големите ни народопсихолози – Иван Хаджийски. Днес ще допълним тази поредица с мнението за българския народ и управниците му на още един известен българин – Гео Милев.
Снимка: Неизвестен – http://www.montanalib.com/images/geomilev-portret.jpg, Public Domain, Link
Роденият в днешно Раднево на 15 януари 1895 г. Милев като че ли остава в паметта на повечето от нас по-скоро в амплоато си на поет, отколкото в това на публицист. Свързваме името му по-често с изучаваните в класните стаи редове на неговите стихове и поеми. Далеч по-малко са тези, които се сещат веднага за
публикациите на Гео Милев
в списание Листопад и за статиите му, отпечатани по-късно в създаденото от него издание Везни (просъществувало едва 3 г. – от 1919 г. до 1922 г.).
Днес ще ви припомним някои избрани моменти от текста му Българският народ днес, публикуван в началото на 20-те години на миналия век в списание Везни. Припомняме именно тях, защото те звучат плашещо актуално, сякаш са писани преди седмици. В редовете по-долу ще откриете изумително същите водещи мотиви за безчестие, лична полза и демагогия на управниците, каквито биха извели и най-видните ни публицисти днес. Ще прочетете и някои мисли на Гео Милев за
надежда и търсене на светлина
в мрачното настояще на народа. За изгубените идеали, за безчестното хищничество и лакомия егоизъм. Мисли, които минават през умовете на мнозина от нас и днес.
Вероятно тези редове ще ви разкрият в една по-различна светлина известния поет и публицист Гео Милев, който е включен в редиците на 34-ти троянски полк по време на Първата световна война. Приятно четене!
“Години наред българският народ е живял бавно и томително* обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена “свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност…
Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър.”
“…тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ.”
“Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са “управлявали” до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа…”
“… у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а “властвуване” над народа. “Властта” е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени “политически дейци”. Тяхната “политическа дейност” впрочем е била винаги само “борба за власт”. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия “дейци” беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг.”
“Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение.
Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?”
“Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни “политически дейци” – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.”
*томителено – нещо, което измъчва, изнурява (бел.а)
