Време за поезия: Гео Милев – Змей

0
Змей Гео Милев
Змей Огнен е моят любовник... Photo credit: violscraper via Foter.com / CC BY-NC

ЗМЕЙ

Гео Милев

“Мене ме, мамо, змей люби…”

Гео Милев Змей
Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Раднево, тогава Княжество България. Баща му е учител и журналист. Още докато е дете, семейството се мести в Стара Загора, където бащата отваря книжарница и издателство. Георги (Гео) учи в старозагорската гимназия и още тогава създава свои сборници и вестници. Завършва романска филология в Софийския университет. Скоро след това излизат първите му публикации в списание Листопад. По това време пътува в Германия, където е заподозрян, че е английски шпионин, арестуван е, но впоследствие освободен поради липса на доказателства. Завръща се в България и през март 1916 г. е мобилизиран. Година по-късно Гео Милев е ранен тежко на фронта и загубва едното си око. Почти цялата 1918 г. и началото на 1919 г. прекарва в Германия, където е опериран и му е поставено изкуствено око. Там се отдава на културен живот, но наблюдава с любопитство революционните настроения в страната. Завръщайки се в България, Гео Милев започва да издава списание Везни, на чиито страници намират изява символистите и експресионистите сред българските творци по това време. През 1924 г. започва да издава списание Пламък, в което публикува поемите Ад и Септември и статиите под надслов Грозни прози. Година по-късно списанието е забранено, а Гео Милев е осъден на година тъмничен затвор и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва присъдата си и скоро след това изчезва безследно. Тялото му е открито през 50-те години в масов гроб в Илиенци. Баща е на поетесата Леда Милева.

Остави ме!
– Змей Огнен е моят любовник!
Посред пламък и вихри гръмовни
– змейове с бели жребци,
в златни каляски змеици –
с развени
далече
крила
всяка вечер
той идва при мене.

Ела!

Притисни ме с безумни, свирепи ръце
до своята люспеста гръд от червени звезди,
до своето зверско сърце,
мокро в морава кръв:
вземи, изгори ме с пламтящата стръв
на свойте целувки –
грабни ме оттук ти,
отлети,
отнеси ме
– далече, далече, далече –
зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,
в свойто царство без име
– о сън! о чудовище! –
дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:
Там!
О знам:
Ти си Той!
Не отхвърляй едничката моя молба,
изпълни ми едничкото искане –
ах… стой! –
Подир знойна и страшна борба,
в безсъзнание, няма да знам  –
и ще чезна – аз гола –
в скверната сладост на твойто притискане
– не, не, не! –
Аз падам надолу
– с мене ти –
летим
през огън и дим, и звезди,
зелени въртопи змии,
настръхнали копия,
– по невидими стръмни пътеки –
трясък и прах,
кисък и звън;
не, не, не! –

Ах!

– Пробуда:
камбанният звън.
В зората на местност безлюдна
оплаквам връх своите меки
колене

чудовищния труп на моя сън.

Вижте още от поредицата Време за поезия: Пейо Яворов – Две хубави очи

Отговор