Той е от онези български актьори, чиито имена, лица и талант остават завинаги в съзнанието и сърцето ти. Георги Георгиев-Гец носи отпечатъка на световна знаменитост. С присъщата си харизма, класа и отдаденост.
Затова няма как да пишеш за него в минало време. Макар да си отиде от сцената, тук на земята, преди 20 години, той продължава да живее с онези запомнящи се, знакови роли, които превръщат киното в магия.
Гец, както започват да го наричат по примера на колегата му – Димитър Бочев, тръгва от селото. И то остава в душата му по хубавия начин, който облагородява, приземява и вдъхновява. Роден е в село Разпоповци на 4 октомври 1926 г. Читалището в родното му село е мястото, където Гец разбира, че
театърът е важен за него
Родителите му го водят още от хлапе да гледа постановките в селото, а по-късно те гледат него на същата тази сцена.
“Не помня кога съм започнал да играя. Трябва да съм бил 7–8 годишен. И така ми беше влязъл театърът под кожата, че още в гимназията вече имах две пиеси написани, а в Елена изиграх първата си роля на градска сцена, барон Скарпия в Тоска”
– казва в свое интервю Георги Георгиев-Гец. Оказва се, че да стане студент по актьорско майсторство не е никак лесно – макар да има опит и очевиден талант. Но
Георги Георгиев-Гец не се отказва
Кандидатства три пъти, докато накрая е приет в класа на проф. Филип Филипов. И както се казва, всичко оттук насетне е история. Или по-скоро сцена. Сцена, много работа и знакови роли – до последния дъх.
Първата си роля в киното прави 25-годишен – във филма Утро над родината през далечната 1951 г., под режисурата на Антон Маринович и Стефан Сърчаджиев. Играе шлосера Димо и си партнира с други родни кино величия като Апостол Карамитев, Георги Калоянчев и Любомир Кабакчиев. Две години по-късно, след като се дипломира, официално става част от трупата на Народния театър, на чиято сцена остава до пенсионирането си през 1992 г.
Георги Георгиев-Гец е абсолютен шампион – по брой спечелени награди в българското кино, както и в категорията за най-много изиграни положителни мъжки роли. Войводи, партизани, капитани… и селянина с колелото, заснет с толкова емоции в едно замиращо врачанско село през 1974 г.
Според хората, положили труда си да преброят всички образи, в който се е превъплъщавал Гец – броят им достига почти 200.
“Гец умееше да
създава празници на сцената
Но какъв упорит труд, какво напрежение на силите, какво изразходване на нервна енергия му струваше това! Той не можеше да се пести”, казва за големия актьор режисьорката Димитрина Гюрова в книгата Книга за ГЕЦ.
И дори и тези, които познаваме Георги Георгиев-Гец само от екрана и театралната сцена като зрители, бихме го потвърдили. Неговият възрожденски дух, стабилност, исполински талант и фигура липсват. А той наистина се раздаваше до последен дъх. До онази финална реплика, която през пролетта на 1996 г. произнася, олюлявайки се в Старозагорския театър. Пет месеца по-късно Гец напуска земната сцена. Но образите, духът и посланията му все още са тук, с нас. И всички те нашепват:
“Животът трябва да се живее с напрежението, с преумората, с големите изпитания и дребните удоволствия и радости, разбира се, ако има време и за тях…”
