Днес предлагаме да се качим на Машината на времето. Защо ли? Заради Безкрая. Поради безбрежността на Вселената и факта, че ние сме една нищожно мъничка част от нея. Заради догадката, че може да има живот и на други планети. И защото освен Слънцето, има още безброй звезди. За да почетем първия, който е изрекъл всичко това на глас. Ще си поговорим за живота и вярванията на един от най-почитаните учени-мъченици Джордано Бруно.
Втората половина на 16 век
Родил се като Филипо Бруно през 1548 г. в Нола, близо до Неапол. Започнало е вече времето на Ренесанса в Италия. В изкуството и науката се възраждали античните идеи и се правели нови огромни крачки в мисленето на хората. Извършвали се революционни открития, които щели завинаги да измъкнат Европа от мрака на Средните векове, доминирани от догмите на църквата и невежеството сред простолюдието.
Филипо бил изключително буден и умен. Семейството му обаче било силно религиозно. Когато поотраснал, на 17-годишна възраст, го изпратили в доминикански манастир, където станал монах и приел името Джордано. Вероятно родителите му смятали, че така ще му осигурят добро и спокойно бъдеще. А именно това се оказало първата стъпка, която предопределила съдбата на младежа Филипо-Джордано.
Манастирът Сан Доминико Маджоре в Неапол имал изключително богата библиотека. Бруно бързо открил какви съкровища криела в недрата си. Прекарвал колкото се може повече време там, четейки повече светска, отколкото религиозна литература. Увличал се по идеите на Хермес Трисмегист, на Тома Аквински и Никола Кузански. Запознал се с учението на Николай Коперник, който първи казал, че не Земята, а Слънцето е центърът на Вселената. Джордано бързо станал негов проследовател. Всичко това обаче се стараел да става
далеч от очите на монасите
които като коне с капаци повтаряли само утвърдените църковни постулати. Тихо и скришом, в сърцето му поникнало семенцето на съмнението. То било подхранено от огромното познание, с което се сдобил. И в крайна сметка излязло на светло.
Освен, че бил любознателен и не намирал покой в търсенията си, Джордано Бруно се оказал още безкрайно организиран и логичен. Създал своя система на преподаване. Организирано познание – така я наричал. Когато говорел, толкова добре обяснявал всичко, че думите му от раз се запомняли. Това бързо му спечелило небивала слава.
Църковните власти моментално съзрeли опасността, която жаждата му за знания и устремът му за споделяне на наученото, създавали. Моментално срещу него били повдигнати първите обвинения – в магьосничество. Всъщност, църковните служители трябва да са били много прозорливи. Те разбирали, че той нямало да е учен като другите. Нямало да се движи по канона, а щял да създава свои теории, които можело силно да застрашат авторитета на църквата. Все пак истината прави хората свободни, а
в онези тъмни години това е било повече от опасно
Пък и имал дързостта да казва, че “Ако не беше религията, нямаше да има невежи”.
Заради обвиненията в ерес, Джордано Бруно бил принуден да бяга. Слуховете за изключителността му обаче вече били достигнали до френския кралски двор. Крал Анри III бил запленен от ума на неаполитанския монах и го взел под крилото си, превръщайки го в свой фаворит. Последвали няколко що-годе спокойни години между Париж и Лондон (където Бруно се подвизавал като шпионин на френския крал). Изучавал свободно природата, математиката, философията, теологията. Стигнал до изводи като този, че “капката дълбае камъка не със сила, а с често падане“.
Продължавал да работи върху научните си теории. Водел лекции в Оксфордския университет, а при престоя си във Франция – и в Парижкия. Митарствал още в Германия и Чехия. Надъхвал себе си и последователите си с думите, че “с труд няма нищо непреодолимо“.
Издал голямата част от трудовете си, най-важният от които За безкрайността на Вселената и световете. В него именно записал: “Съществуват безброй слънца, безброй земи, които обикалят около своите слънца, както нашите осем планети обикалят около нашето Слънце… Тези светове се обитават от живи същества…“
Разбира се, Джордано Бруно влизал редовно в спорове
Едно на ръка – бил убеден в теориите си и пламенно ги защитавал. Второ – имал непримирим и явно избухлив характер. Наричал глупци и невежи всички, които не приемали теориите му. На твърденията, че има и други слънца, както и вероятно други обитаеми планети, църковните служители отговаряли: Та как е възможно, след като Бог е един, един е и Божият син? А той им отвръщал, че църковната вяра била стъпила на погрешна основа. Виждал в себе си будител и философ, бил открит враг на глупостта.
Но… тази свобода си имала своята цена. През 1592 г. във Венеция, където отишъл по покана на местен благородник, Джордано Бруно най-после бил заловен от Светата инквизиция. Изпратен бил в Рим, за да бъде съден. Прекарал 6 години в затвора на Кастел Сант Анджело под постоянен натиск да се покае и промени отношението си към Бога. Официално обвиненията срещу него били догматични, свързани с църковните учения. Но най-вероятно същинската причина за процеса са били именно научните му виждания.
В крайна сметка бил изправен пред съда на Църквата. И когато присъдата била произнесена, я посрещнал спокойно. С думите:
“Произнасяте присъдата ми с по-голям страх от този, с който аз я изслушвам“
На 17 февруари 1600 г. на римския площад на цветята – Кампо деи Фиори, била издигната клада. А в центъра ѝ бил завързан Джордано Бруно. С изправена глава и увереност, че не тяхното насилие, а неговите убеждения са по-силни. “По-добре достойна и героична смърт, отколкото недостоен и подъл триумф” – било неговото верую и го отстоявал и с последния си дъх. С поглед, вперен в хоризонта, отвъд който Космосът бил пълен със звезди и планети, а Вселената се простирала безкрайна.
“Душата ми ще се въздигне заедно с дима към Рая” – били последните му думи. Изгорен бил жив, а пламъкът от огъня му така и не угаснал. Той тогава, в онзи февруарски ден, може да е бил неразкаял се еретик. Но за историята на науката завинаги ще остане дръзка светлина.
Обратно днес
Днес знаем, че Джордано Бруно определено е бил прав. Нашето Слънце далеч не е единственото, живот е възможно да съществува и другаде във Вселената, а тя е на практика безкрайна, особено за нашите разбирания и сетива. Знаем за галактиките, чeрните дупки, белите джуджета и червените гиганти. Изпращаме сателити в околоземна орбита. Самите ние излизаме в Космоса, дори се разхождаме по Луната. Разпратили сме техника в какви ли не посоки, предстои ни да покорим и Марс…
Прав е бил да не се разкайва и да не се отрича от убежденията си. Не е имало за какво, освен за това, че е изпреварил времето си. А как ли би се почувствал, ако можеше, подобно на нас днес, да види красотата на безкрая?
Няма как да знаем. Но можем да се насладим на видимата част от Вселената и на онова, заради което той даде живота си, със
снимките на НАСА в галерията:
