ГОСТЕНКА
В стаята ми гостенка една
удобно се е настанила,
радости и скърби тегли на везна,
усещам – радва се, че съм унила.
Тая гостенка неканена
се казва Тиха безнадеждност.
От ръката нейна често галена
съм… сякаш цяла вечност.
Усмихва ми се мило,
а в тъмни краски ми говори.
Сърцето толкоз се е свило,
че с нея хич не ми се спори.
Отнасям се за миг в тихата прегръдка,
но чувствам – там ми е студено.
Събирам сили, пия от скритата надежда глътка,
а гостенката гледа ме смутено.
Върви си! Не си желана, драга!
Изведнъж със нея ставам груба.
Избутвам я без жал до прага
даже без да се сбогувам.
МОРЯШКА СЪПРУГА
Нося тежка съдба на моряшка съпруга,
вкъщи аз съм и мъж и жена,
гледам чифт детски очи как за тати тъгуват,
той е далече, печели за едната храна.
Времето тъй си лети и минава,
тати ту тук е, ту надалече,
а вината в него не отминава,
без него децата му са пораснали вече.
Днес посрещаме го на морската гара
прегръщаме се всички през смях и сълзи.
Децата си търсят своя подарък,
а тежка вина между нази пълзи.
Ще бъдем ли някога щастливо семейство?
„Тате, кога и ти ще участваш в наште игри?”
Невинен въпрос, но като шамар му подейства:
„Тате, няма да тръгваш скоро, нали?”
Но тати е тук само за малко,
скоро ще тръгва отново на път,
след кораба ще махаме… ”Жалко!”.
На мен ми остава само образът в тайния кът.
Тайният кът на мойто съзнание,
в който аз съм щастлива, не нося товара сама,
но уви, друго било мойто призвание,
имам право да плача само, щом е тъма.
Тежко е да бъдеш моряшка съпруга,
хем си майка, хем си баща,
трябва да си силна, нямаш право на друго.
Да се върне жив и здрав моряка, друго не ща.
