Халиме е момичето със забрадката на снимката. Тя идва от България, родена е в град Сърница в Родопите. Тя е ученичка в Lammas School в квартал Лейтън (Leyton), Източен Лондон.
Какво помниш от първия си ден във Великобритания?
Когато пристигнах във Великобритания, особено първите няколко дни, бях много негативно настроена. Беше ми трудно да говоря на английски език. Бях в страна, чийто език дори мразех. Бях изоставила всички и всичко, което обичах. Дойдох на непознато място, където единствените хора, които познавах бяха моите родители, брат и чичо.
Какво помниш от първия си ден в училище?
Родителите ми не знаеха как да ме запишат в училище и отне известно време преди да започна да ходя на училище. Търпението ми, обаче, беше възнаградено. Срещнахме момиче, което ни помогна да намерим няколко училища и да попълним документите, които бяха необходими. Родителите ми искаха да ме запишат в същото училище, което посещаваше братовчед ми, но то беше много далеч от дома ни. И тогава чудото стана! Когато баща ми отишъл в местния офис да подаде документите, една дама му казала, че има добро училище съвсем наблизо и тогава те задраскали другото училище и настояли да напише Lammas School. Няколко дни по-късно се обадиха на моя чичо, за да му кажат, че трябва да се явим на интервю в Lammas School. След интервюто една госпожа ни каза, че можем да започнем училище на следващия ден.
Това беше един от най-вдъхновяващите дни в живота ми
Бях чакала този ден толкова дълго.
След като отидохме в училище видяхме, че имаше и други новодошли като нас. Всички влязохме в малка класна стая, където направихме тест, след като приключихме с него ни заведоха в клас. Помня, че първият ми урок беше по математика. Учениците бяха доста шумни, но нещата, които изучавахме бяха лесни за мен и учителят ме заведе в друга стая, където ми даде да направя тест на хартия …
Във втория ми час бях в клас, в който имаше две ученички от България. Те не бяха никак дружелюбни и приятелски настроени към мен в този ден. До мен седна момиче, което си беше помислило, че съм туркиня и започна да говори с мен на турски. Бях изучавала турски в училище и можех да я разбера. Тя ми помогна много в моя първи ден в английското училище.
Има още едно нещо, което помня от първия ден в училище и това е урокът ми по английски. Дойдох по-късно в часа, мислех си, че няма да мога да намеря класната стая, тъй като коридорите ми бяха непознати. Когато влязох, всички ученици впериха очи в мен. Аз отидох да седна на последния чин.
Учениците четяха “Of Mice And Men” (“За мишките и хората”). Не разбирах нищо. Учителят каза на помощник-учителя да ме отведе с други двама ученици в съседната, по-малка стая. Там ни показаха видео. После помощник-учителят се опита да ни обясни сюжета и основните герои от книгата.
Струва ми се, че още в първия ден в английското училище почувствах, че Англия е ново начало за мен. Дадох си сметка, че никой не ме познава тук и никой не знае моите граници, и аз
мога да бъда всеки, който поискам
Можех да превърна себе си, в който пожелая. От този момент се фокусирах върху английския – предметът, който мразех преди.
Какво харесваш най-много в твоето английско училище?
Мисля, че това е грижата и любовта, която моите учители влагат във всичко, което правят за нас. Обичам всичко в училище. В сравнение с моето училище в България, това е рай. Най-много харесвам това, че Lammas School не е обикновено училище, а дом на голямо семейство.
Какво казваш на твоите съученици за България?
Казвам им, че България е прекрасна страна, може би, с най-красивата и чиста природа на света, но по икономически причини много хора са принудени да я изоставят.
Хората напускат заради тъгата, която виждат в очите на своите деца, когато не могат да им дадат достатъчно
Те не виждат бъдеще за децата си в България. Има много родителите, които са безпомощни да се погрижат за гладните си деца, както и за своите родители, чиито пенсии не стигат за необходимите лекарства.
Какво ти липсва от България?
Нищо не ми липсва от България, освен тези малки неща, които в миналото ми даваха надежда: малкият град, в който живеех; голямото ми семейство и роднини, братовчеди; добронамерените ни съседи; последните вечери на улицата преди да замина; балконът, от който майка ми ме викаше, за да се прибирам; блестящите звезди в тъмното небе; голямата градина с картофи на моя дядо и неговите мъдри, но понякога досадни съвети; миризмата на вкусните гозби на баба ми; моите приятели и закачките, които си разменяхме… Всички тези малки неща, чиято стойност не забелязвах преди и които вече загубих…
Би ли ни разказала повече за наградата, която спечели в твоето училище?
Моето училище ме номинира за награда, която се присъжда от PiXL[1] на четирима ученици от училище. Наградата включва сертификат и ваучери с определена сума пари към тях. Също така, моето училище организира “Awards evening” (Вечер на наградите), на която бях поканена, за да отпразнуваме моята награда.
Но наградата, която спечелих и която за мен означава повече от всички останали награди, е усмивката по лицата на моите учители и гордостта в техните очи, както и фактът, че съм постигнала това, което съм обещала, а именно – да имам A* на моя изпит по литература (Това е най-високата оценка в училище, която се дава за забележителни постижения – добавено от Разходки из Лондон. Само няколко ученици в училище могат да получат такава оценка).
[1] PiXL е най-голямата мрежа от училища в Англия и Уелс. В нея членуват над 1500 училища, които работят заедно, за да постигнат по-високи резултати сред своите ученици и за подобряване на техните шансове за живот.
* Този текст е препечатан от сайта Разходки из Лондон с разрешение на Бойко Боев и Десислава Дякова, които са създатели на едноименен социален проект, целящ да свърже българите с Лондон и лондончани. Оригиналният материал може да намерите на ТУК. Lifebites.bg благодари за възможността да сподели тази вълнуваща история със своите читатели.
