“Вратата ми е винаги отворена за гости. Къщата ми е сигурна. Кафето ще е готово за минути, а кухненската маса е място на мир и разбиране. Всеки, който се нуждае от разговор, е добре дошъл по всяко време.
Никога не страдайте в мълчание. Имам храна в хладилника, кафе и чай в шкафа, някакъв алкохол, уши, които да те изслушат и рамене, за да поплачеш. Винаги ще бъда на разположение и винаги сте добре дошли!
Това е стара ценност, изгубена заради технологиите. Писането, чатът или емоджи не са еквивалент на времето, отделено за онези, които обичаме или от които се интересуваме!
Може ли поне един приятел да копира и да публикува отново (не да споделя)? Опитвам се да покажа, че някой винаги ви чува, никога не сте сами!”
Това написа един мой приятел в социалната мрежа преди няколко дни. Представих си я тази маса. В средата на просторна, огряна от слънцето кухня. Две различни цветни чаши с кафе от джезве с малко мляко и бисквитки в чинийка. И лицето на приятел – познато, спокойно и усмихнато. И дълъг разговор, и смях, и малко сериозни теми, и после пак смях.
После чашите кафе се сменят с чаши вино. И в късния следобед си тръгваш, прегръщате се на вратата и си обещавате, че скоро трябва да повторите, защото е толкова хубаво. И вървите към дома усмихнати и се питате защо не го правим по-често. А не го правим с месеци, понякога години.
Не си ходим на гости
нямаме време да се срещнем, да се видим, да поговорим и да се посмеем заедно.
Ежедневието ни завърта в спиралата си и оправданията валят едно след друго, все по-убедителни. Нямаме време, живеем далеч, хайде няма да е днес. Седим, вторачени в компютрите и си пишем, изразяваме емоции чрез тъпи картинки. Губим същото време, което щяхме да “изгубим” и ако бяхме решили да се видим на живо. Някак наивно си мислим, че така поддържаме връзка помежду си. Че подклаждаме огъня на това приятелство от дистанция.
Последната половин година обиколих няколко европейски града, а така и не намерих време да отида до квартал Надежда, за да видя една от най-близките си приятелки. При това живеем в София, не в Ню Йорк. Целият ни живот преминава под
мотото “Нямам време”
Нямаме време да се занимаваме, нямаме време да обичаме, нямаме време да обръщаме внимание, нямаме време да сме търпеливи, нямаме време за компромиси, нямаме време да си губим времето. А всъщност имаме време за всичко. Само трябва да вкараме малко ред в живота си и ако толкова много искаме да видим някого, да не отлагаме, а направо да се чуем и да се разберем.
Станете някоя сутрин и напишете на листче истински важните за вас неща, които си обещавате, че ще направите през тази седмица. Не забравяйте – включете в този списък и поне едно ходене на гости. Задължително! Ще напълните душата си, ще си подарите усмивка и ще си легнете някак по-леки. Може би и заради онези минути, които сте “изгубили” по най-хубавия начин през последните дни.