Макар и привидно всички да изглеждаме еднакви, не сме. Нито сме равни. Всеки крие в себе си своята история, своите преживявания и своята болка. Някои се оплакваме и чакаме спасител. Други се борят и разчитат единствено на себе си.
Техният старт в живота е различен. Започват от едно много по-ниско равнище. Без родители. Живеят трудно, но се борят геройски. И успяват да продължат напред, без да се оплакват. Без да негодуват. И
без да чакат своя спасител
В рубриката Животът ви е прекрасен, не смейте да се оплачете ви разказваме истински истории за такива хора, които обаче не сe изживяват като жертви на обстоятелствата. Защото са заети да се борят с всички несправедливости, които им поднася животът.
Името на момичето, за което ще ви разкажа днес, е Деси. Винаги смътно съм усещала, че не искам да съм на нейно място, макар че никога не съм се питала защо. Тя просто беше особена. Въпреки че беше с хубава, гъста коса и добро телосложение, носеше странни дрехи. Вехти. Всичко по нея беше нелогично. И малко нелепо. А най-неестествен беше характерът ú. Или дебелите стени, зад които го криеше.
Беше затворена
Не допускаше никого. Не показваше емоциите си. Сякаш те си стояха там някъде, трупаха си се и вероятно все някога избухваха. От нея лъхаше толкова силно притеснение, че беше почти осезаемо. Сякаш то изцяло запълваше пространството в онези редки моменти, в които оставахме двете насаме.
Аз бях от онези хора, които често се оплакваха. Всичко ми изглеждаше черно. Тук-там с лек нюанс на сивото. И на работата, която работех (и ненавиждах!) това не оставаше незабелязано… Веднъж едно от момичетата ми каза: “Само ако знаеше какъв живот живее Деси, щеше да оцениш своя…”. Не обърнах внимание на думите ú. Не ме трогнаха. Не се поинтересувах тогава…
Но няколко месеца по-късно
разбрах защо Деси винаги ходеше със своите поостарели дрешки
– демоде. Разбрах защо изглеждаше леко състарена, макар и на моите години. Разбрах защо беше притеснителна и затворена. Защото “ударите”, които съдбата нанася, особено в една крехка възраст, оставят трайни увреждания върху психиката.
Разбрах, че Деси е имала семейство. Имала е родители и още две сестри. Майка ú обаче е починала. Баща ú беше инвалид. За по-малката сестра се е грижила тя. Както и за себе си. И за баща си. За наема на апартамента в София – също. За сметките, за учебниците на сестра си… Само че с такава заплата е невъзможно да се покрият всички тези разходи!
Дали някой ú е помагал – не зная. Как се е справяла – не мога да си представя. Но не я чух да се оплаква нито веднъж. Тя просто беше от онези хора, които
не чакаха спасител
Имаха само себе си и те бяха единственият човек, на когото можеха да разчитат. Тя нямаше право на образование, защото не можеше да си го позволи. За разлика от мен. И двете работехме. Но парите, които аз изкарвах, харчех за себе си, за семестрите си, за собствените си нужди… Парите, които тя изкарваше, харчеше за семейството си. А беше само на 20.
Тя нямаше дом – за разлика от мен. Да, живеех в София на квартира, но знаех, че ако един ден не мога да си плащам наема, има къде да отида. Една красива къщурка с много цветя, с много овощни дървета и две кучета ме чакаше на почти 200 км. от София. И в нея – моята млада, жизнена и прекрасна майка. Най-силната и най-борбената майка.
А Деси плащаше квартира в София. Нямаше къде да отиде. Не можеше да реши, че не иска да я плаща вече. Не можеше да се върне обратно назад.
Защото назад нямаше…
Вярно, Деси имаше баща. Но инвалид. Хората инвалиди не са хора втора ръка. Само че държавата ни така ги третира… Колкото до мен, независимо колко трудно ми е било в определени моменти от живота ми, съм имала едно стабилно бащино рамо, на което съм можела да разчитам винаги. И продължавам да го имам. А това е безценно!
Тя не е имала нищо от това… Нищо от моя живот. Нищо от вашия живот. Затова не се оплаквайте! Вместо това, когато срещнете млад човек, затворен в черупката си, носещ дрехи, различни от вашите, не си правете прибързани заключения. А благодарете, че не сте на негово място!
