Христо Блажев: Книгите като начин на живот

Книгите са начин на живот за Христо Блажев – те са водещи за него в работата и в личното му време. Не харесва определението работохолик. Убеден е обаче, че когато човек е намерил своето нещо, думата се изпълва с позитивен смисъл.

Официалните длъжности на Христо Блажев

са много. Той е зам.-главен редактор в издателство Сиела, управлява издателство Déjà Book заедно с Благой Иванов. Създател е на един от най-посещаваните блогове за книги – Книголандия и на една от най-активните книжни групи във Фейсбук: Какво четеш…. Преди това е бил редактор в издателство Изток-Запад и репортер във вестник Сега.

Можем да го наречем професионален читател, защото му се налага да чете доста, преди някоя кандидат-книга да достигне до читателите. Този процес е труден и отговорен. Отнема ли това от удоволствието на личното четене, на какви критерии трябва да отговаря един роман, за да бъде издаден, как се променя поведението на българския читател през годините – за това поговорихме с Христо Блажев.

Христо, отстрани изглежда, че имаш професия мечта – просто четеш интересни книги… Какво стои зад тази привидна лекота на битието?

О, толкова пъти съм чувал това, че в книгоиздаването просто си четем книги. Само дето хич не е вярно, за съжаление. Всъщност нещата са коренно различни, изобщо не остава време за четене. Моята работа изисква сложно жонглиране между десетки успоредно развиващи се проекти.

Едновременно финализираш една-две книги

планираш в идните седмици и месеци какво ще излиза и го съгласуваш с автори, преводачи, редактори, коректори, страньори, дизайнери и кой ли още не, и търсиш книгите за след година.

Ако не работиш с мисъл за бъдещето, бързо ще се окажеш в лошо положение. Най-просто – безброй мейли, телефонни разговори, договори, хонорари, бумащина… И социални мрежи, където се пренесе разговорът за книги.

Губи ли се удоволствието от личното четене, когато работата ти е да си професионален читател, има ли разлика между двете неща?

По-рано отговарях отрицателно на първия въпрос, но с времето се налага да призная, че работата отне част от чара на четенето за удоволствие. Но причината е прозаична – автоматично отбелязвам грешки, лошо страниране, проблеми в превода, несполучливи фрази… Въобще рядко чета книга толкова отпуснато, че да не се “закачам” за нищо, което смятам, че е можело да се оправи.

В последно време започнах да чета повече трилъри. Бързото действие ме поглъща и заглушава критичния глас в мен, това ми харесва. Иначе разлика между четене на коректура с химикалка в ръка и това на вече издадена книга има много – но не чак толкова.

В наши дни всеки е изкушен да пише, да се представя за поет и писател. Как се отличава зърното от плявата и какъв капацитет трябва да имаш, за да оцениш истинската литература?

Не мисля, че има общовалиден отговор, но по принцип от няколко страници разбираш дали четеш текст, в който са вградени труд или талант, или такъв, който има само едното, което е недостатъчно. Ще си позволя да цитирам Робърт Грейвс, който пише за поезията, но и за истински добрата проза си важи:

“Когато човек пише или чете истинска поезия, косите му се изправят, очите му плувват в сълзи, гърлото му пресъхва, кожата му настръхва, а по гърба му преминават ледени тръпки, и причината е тази, че истинската поезия по дефиниция се явява призоваване на Бялата богиня, Музата, Майката на всички живи твари, атавистичната и неустоима мощ на ужаса и похотта – женският паяк, царицата на кошера, чиято прегръдка е смъртоносна.”

Самият ти посягал ли си към перото, какво пишеш?

По принцип години се пазех от тази суета, защото съм установил отдавна, че нямам талант за художествена проза. Мога да пиша добре, но не и да градя сюжет и герои. Жалко, че много от пишещите в наши дни не си дават сметката за същото. Но в последно време трупам материал за нехудожествена книга, която мисля, че мога да напиша добре. Но преди да я е хванал редактор, мога да си въобразявам каквото си искам, после става страшното.

Има ли рецепта, която добрият писател трябва да има наум, преди да седне зад клавиатурата? Рей Бредбъри дава някои ценни насоки в това отношение в Дзен в изкуството да пишеш…

Много писатели са давали съвети за пишещите, не само Бредбъри или Кинг например. На мен лично често ми се налага да отказвам ръкописи и винаги съветвам авторите им да четат повече, колкото може повече. Писател се става и с четене, не само с постоянно писане.

Какво би посъветвал хората, които искат да издадат книга?

Да не бързат и да не се качват на лесното, но често безсмислено влакче на самиздата. Всеки може да си плати да му издадат дори най-нескопосаното творение – примери бол, особено сред най-кресливите самохвалковци. Всички велики автори са получавали десетки откази и са продължавали да работят по писането си, за да получат зелена светлина. Но след нея става по-трудно, не по-лесно. Издаването на книгата е само началото на приключението.

Кои са най-любимите ти заглавия, издадени през миналата година на български и чужди автори?

2017 г. беше великолепна година, трудно ми е да избера от тези, които прочетох. Ще се огранича само до няколко. В преводните романи особено впечатление ми направиха Невероятните приключения на Кавалиър и Клей на Майкъл Шейбон, Пръстът, който те сочи на Иън Пиърс и Татко на Уилям Уортън, в нехудожествените трябва да отлича  на Уилям Л. Шайрър, Днес всички ще умрем по малко. Необикновената история на Емил Затопек и Мозъкът. Това си ти на Дейвид Игълман. От българските фаворити са ми Чамкория на Милен Русков, Сестри Палавееви по пътя към новия свят на Алек Попов и Тая земя, оная земя на Иванка Могилска.

А кои са любимите ти автори, които с удоволствие препрочиташ?

Истината е, че откакто влязох в бранша, почти нямам време за препрочитане, винаги има нови и нови книги, които чакат. За последните девет години се сещам, че съм успял да препрочета книги само на Дан Симънс, Карлос Руис Сафон и Насим Талеб.

Имаш наблюдения и над българския читател, най-малко защото си създател на популярната група във Фейсбук Какво четеш…? Кои са другите ти канали за наблюдение над четящите? Можеш ли да класифицираш хората според това, което четат, има ли типове четящи, може ли да се каже кои книги предпочита определено поколение българи например?

О, това е безкрайно пространна тема, която не може да бъде обхваната в няколко изречения. Наблюденията ми за читателите всъщност основавам повече на личния контакт по панаири и

статистики от продажби в книжарници

защото те са достоверните, не какво хората са склонни да споделят публично, че четат. Ако се разчита само на това, ще се мисли, че се четат твърде ограничено количество автори, а това просто не е така.

Видимо е, че всяко поколение преоткрива класиката с променлив успех – понякога са разочаровани, понякога впечатлени, всяка книга според човека. Има си моди, но те са преходни, големите продажби на коя да е книга не са в корелация с това дали ще остане за следващите поколения.

Признавам, че аз напуснах групата, след многобройните постове от рода на “Започнах една книга (обикновено класика от сорта на Престъпление и наказание), но нещо трудно ми върви, дали да продължа…” Класиките ли изгубиха своята стойност в епохата на социалните мрежи, читателите ли принизиха нивото или просто днешният човек няма време за задълбочено четене и трябва да му простим?

Всъщност нищичко не се е променило. Просто по-рано хората, които се разочароват от някоя класика, не казват никому или на някой приятел, а сега могат да го споделят с над 80 хил. души само в гореспоменатата група.

Всякакви апокалиптични изводи са неверни в своята основа

– чете се точно толкова, колкото и в предишните десетилетия. Ок, може би в началото на 90-те е имало истински бум на четенето поради бързото издаване на десетилетия забранени книги. Просто сега се и споделя какво се чете. По-рано за книги са се изказвали само литературоведи в тесните си кръгове, сега всеки може да изкаже мнение. Но еволюционният процес е в сила и в социалните мрежи: тези, които знаят как да го изкажат, получават внимание, тези, които не – потъват.

Аз вярвам, че ако се споделят повече добри книги, те ще бъдат четени повече. Ако се остави полето на слабите, но с верни фенове, те ще получат превес.

Трябва ли авторът да се води по масовия читателски вкус или все още има смисъл да се надява, че може да възпитава ценности и читателска култура?

Не е моя работа да казвам какво да правят авторите. Всеки сам си решава. За мен е важно, когато получа книга, да знам, че не е написана само за авторовото его и приятелския му кръг, а с идеята, че все пак ще бъде четена от широка публика. Самоцелните книги са ми противни.

Би ли споделил с читателите на Lifebites.bg любим цитат от книга (в който се припознаваш или просто харесваш)?

Винаги съм готов да цитирам любимия Ромен Гари, в случая книгата е Обещанието на зората:

“Не знаех, че човек може до такава степен да бъде обладан от един глас, от една шия, от едни рамене, от един длани. Искам да кажа, тя имаше очи, в които ми беше толкова хубаво да живея, че оттогава не знам къде да се дяна.”

Ако обичате да четете и то български книги, Lifebites.bg ще се радва да научи кое е любимото ви заглавие от роден автор, което ви е впечатлило най-силно през отминалата 2017 г. Изборът си може да посочите в анкетата ни – Изберете книга, прочетена през 2017 г.