Няма никаква връзка между представата за италианския град и италианското село. Само, който не е попадал в нереалистичната обстановка на по-малкото населено място, само той не би оценил идилията му по достойнство.
Признавам, изпитах известен шок при пристигането си от големия град в Санта Северина – село, покатерено върху хълм. Тук жителите са събрани в заведенията на площада или пред кръчмата за своеобразно караоке парти. Останалите са потънали някъде там – из
лабиринта на малките улички
Следващата порция изненада дойде от мястото, което щеше да е мой дом в следващите дни – бивш женски манастир. Макар да не беше това, което очаквах – стаите не бяха малки килии с нарове, но атмосферата беше особена. Тук обхватът на телефоните и интернет мрежата са лукс. Появяват се и изчезват със същата честота, с която се появяват и изчезват смесените ми чувства към това място.
Доза смущение, доза вълнение и, определено, доза хубаво очакване – все пак това е Италия, а любовта си е любов. Дори да е предрешена като село.
Вторият вариант на идилията в италианското село е Ле Кастела. Пристигам там ден след посещението в Санта Северина. И тук интернет връзката е лукс, жегата изкарва всяка молекула вода от тялото, но гледката пълни очите – комбинация от крепост и море. А кафето… Ах, кафето! Не е нужно обяснение, то е само за сетивата.
За хората мога да потвърдя всеизвестното – любезни, жестикулиращи, говорещи бързо като мелнички за кафе. Речта им звучи като музика, почти позната, но и не чак толкова…
За чужденец, който не говори добре езика е достатъчно само да слуша
как хората говорят помежду си
Тази пъстра, емоционална реч е част от пейзажа. Допълва всичко, което очите се опитват да обхванат. При пътувания като това – когато си с хора, но реално си сам, има само един-единствен недостатък. Да споделяш гледките, емоциите, своите впечатления с близък, важен човек се оказва почти невъзможно. И все пак малко по малко се превръщаш в част от живота на хората, живеещи наоколо. Няма как да бъде друго яче, защото нямаш кой знае какъв избор от това да седнеш на стълбите и да наблюдаваш.
Искаш или не, научаваш графика на карабинерите. Виждаш семействата, които приготвят масата за вечеря. Виждаш как прекарват вечерите си, събрани в задния двор със съседите, как си предават храна в кошници или завързани на въжета торби през балконите… и всичко това е толкова непринудено и простичко, че те въвлича и неизбежно става част от ежедневието ти.
В един момент канят и теб, непознатия. Задават въпроси, дават ти мекица със захар и те карат да се чувстваш някак по-уютно. Но за да станеш истинска част от тази общност, вечерта е почти задължително условие да бъдеш на площада. В късните часове на делничните дни и малко по-късно през почивните, площадът е мястото за
срещи, питие, разговори…
Лицата са едни и същи, разходката по площада е не повече от 5 минути в двете посоки, но по лицата на тези хора няма и следа от скука. Идилията е пълна.
Тук единственият език, който свързва хората, е италиански, богато гарниран с жестове и емоция. И ако си от тези, които не го говорят добре, това не се превръща в голям проблем, нито спира почти непознатите да те поздравят. А ти отговаряш с малкото познати ти думи и с универсалната мимика – усмивката.
Дори в идилията на италианското село ритуалът със събуждането включва почти религиозното пиене на кафе. Всички знаем как италианците пият кафето си, дори и тези, които никога не са посещавали страната. Макар от няколко дни, опитите да бъдем италианци с италианците не се увенчават с успех, поне що касае пиенето на кафе.
Може би балканската ни кръв не може да приеме секундното вливане на двата пръста гореща, силна и ароматна течност за време в пъти по-малко от това за приготвянето ú. Нашите рецептори искат време. И затова продължаваме да им даваме шанс отново и отново.
Прочетете още…
Какво трябва и какво НЕ трябва да правим, когато сме в Италия
Дори след една седмица на това място усещането за спокойствие не се е променило. Променя се отношението на хората. Те малко по малко свикват с шумното ни присъствие, което усърдно се стараем да приглушим. Научават предпочитанията ни за сутрешното кафе и новите навици, които сме принудени да си изградим.
Дори след седмица все още ни очароват камиончетата с три колела, предлагащи сирене или плодове по улиците и приласкавайки по микрофона всеки желаещ да купи от стоките им. Има го и особения дух в приготвящите храната, които пеят, докато смесените аромати се носят из въздуха над готварските им печки. Общуването между малки и големи, които си говорят, викайки през улицата. Всичко е непринудено, свободно.
Липсата на интернет и телефонна връзка се оказва по-скоро предимство, отколкото недостатък.
Биха развалили идилията
Достатъчно е да общуваш, да усещаш, да четеш, да размениш книгата, която вече си прочел, а досега не си имал време… Достатъчно е да научиш италианец да чете на български, да му преведеш малкото думи, които знаеш, да отидеш на концерт в истински замък, да присъстваш на сватба, на която не си поканен, да проследиш мъжката мода, поне що касае дължината на панталоните – поне 10 см над глезените…
Не казвам, че всичко е идеално, а може и да е. Това е един прост живот, живот на село, на който не можеш да не се наслаждаваш. В който не можеш да не забравиш за условностите на своя собствен и отново да заживееш истински. Всичко друго би било просто загуба за самия теб.
Повече от Невена може да намерите на нейния личен блог.
