Игрите на ума – пореден епизод е на екран и превръща живота ти в ад. За пореден път.
Знаеш ги, случват се на всеки. Онези моменти, които се проточват в часове, дни, дори седмици. Докарват те до такова умопомрачение, че не си в състояние да оцениш обективно случващото се около теб и с теб. Мисълта натрапчиво провокира усещане, че нищо не се случва. Сякаш всичко е спряло, всичко е ужасно, всичко е точно обратното на това, което си искал. И нищо не може да те зарадва и въобще…
пълен ступор
Чувството е толкова мъчително, че започваш да се дразниш от себе си и се молиш мозъкът да спре тази влудяващо неприятна въртележка. Плаче ти се. Само далечен импулс все пак запазва връзка с действителността и с глухо хриптене ти напомня, че не е точно така. Даже почти нищо от това, което се върти в главата ти, не е вярно.
Става така от време на време. Разумът, този стар и иначе толкова симпатичен другар, си произвежда и подхранва реалност, която е далеч от реалната. Измисля си нещо, успява да те накара да го виждаш и чувстваш нездраво истински и да вярваш в него. А след това започва да използва срещу теб целия ти мисловен потенциал ежесекундно,
докато не се взривиш
Или пък успява да те накара да се вторачиш в нещо, което отчайващо искаш и ти липсва. И омаловажава сто други – случващи се, обогатяващи, ощастливяващи, изпълващи живота със смисъл и удоволствие. Заради игрите на ума обаче всичко, освен това, върху което си се втренчил, престава да съществува. И то до степен на пълен абсурд и отричане.
Човек не трябва да вярва много на това, което става в главата му. Да се поддадеш на настойчивите пориви на ума понякога може да е по-опасно от това да се поддадеш на емоциите. Може да те вкара в много по-сериозни неприятности, защото разумът има склонността да бъде крайно неразумен и да разбърква емоциите ти. Да не повярваш, че той все пак може да бъде по-силен от тях!
Успее ли да те докара до такава степен на неконтролируемост, няма как да не направиш фатални грешки. После, когато мисълта се избистри, съжаляваш. Защото тези, повече от всички други грешки, са безкрайно глупави и лишени от каквото и да било реално обяснение. Иначе нереалното е факт и изглежда истинско. Умът ти поне казва така. Друг е въпросът, че променя мнението си, когато се изправи пред последствията от собственото си творчество.
Игрите на ума водят до разруха
– в по-малка или по-голяма степен. Понякога тази разруха е належаща. Понякога е съвършено ненужна. Плод на преекспонирана сетивност, породена от свръхнатоварена и нерелевантна на реалността мисъл. Заблудата е налице, но не може да бъде извинение за думи и дела. Те уви няма как да се върнат, дори да изглеждат и звучат като детинска глупост. И да има, винаги остава едно наум. Това съсипва (понякога дългогодишни) отношения. Съсипва и нас отвътре.
В такива мигове на обърканост трудно можеш да заблудиш ума, да го разсееш, да го насочиш другаде, за да те остави на мира. А точно сега ти е нужно да спреш да мислиш, да не се луташ из вътрешните си криволици, да не си представяш сцени и разговори. Нужно ти е да усмириш въображението и да не се взираш. Дори не да вярваш, че всичко в живота ти ще се подреди по най-добрия начин за теб, защото най-вероятно няма нужда от това, а просто да дишаш.
Нищо повече
Само да дишаш дълбоко, докато отмине. Докато мозъкът се насити с кислород и най-сетне спре да функционира мазохистично и самоубийствено. Докато не изтръгнеш и последния плевел, който е отглеждал с ненормална отдаденост… докато глухото хриптене се проясни и реалността се върне такава, каквато е.
Ако случайно се размине без жертви, можеш да обявиш с гордост резултата. Едно на нула за теб.
