С Илиян Кузманов ви срещаме за втори път. Той се върна в България през 2019 г., след години, прекарани в Канада и Англия. В Лондон Илиян се прочу с проекта си Езо – българското кафене, което привлече лондончани с богатата си библиотека и културни събития.
Мнозина биха определили
Илиян Кузманов като екстравагантен бохем
с вкус към приключенията, любов към перото и красивите жени. След завръщането си в България, той създава вариант на лондонското кафене Езо в родния си град Пазарджик и продължава да развива социален бизнес. Основа и Фондация Арт Ангел, която стимулира хората в района да творят и да се развиват.
Срещаме се с Илиян Кузманов, за да разберем защо след толкова години в чужбина се завърна в Пазарджик, какво го задържа в България и какви са последните му проекти, които според думите му мнозина биха определили като “шантави”.
Илияне, всички в Пазарджик говорят за Проект Мария? Коя е Мария?
Мария е псевдоним на една латвийка, мюсюлманка, обиколила цяла Европа, която беше намерена до село Калугерово без пари, телефон, с видими рани, изплашена заради някой и нещо.
Какво се случи с нея?
След 3 седмици борба успяхме да я настаним в един кризисен център. Помогнаха ú обикновените хора на Калугерово. Всички ние се борехме с институции. Сега тя е добре. Този случай беше тест за човечност, който повдигна много въпроси: как се получава убежище, какво става, ако нямаш стотинка в джоба и си чужденец? Какво се случва, когато програмата свърши, а ти си неспособен да работиш и си с празни джобове. А си неспособен на всичко това поради много причини и преживявания.
Разкажи за самия проект?
Проект Мария е историята за Коледа, жени, деца, трудности, насилие, пътища, помощ, подслон, мъдреци, знание и разбиране. Мултимедийно начинание, което е много шумно и ангажиращо. Той е вид социален експеримент. Провокация, която се стреми да достигне до душата на всеки.
Проект Мария
е приложно изкуство, жива пластика, картина и текст, живи образи и толкова много контекст. Той не трябва да остане поредната история, а да напомня колко е важно да сме хора, да не се страхуваме в лицето на опасността, да бъдем инициативни, свободни хора, които могат да носят любовта в сърцата си.
Това е проект за малкия човек, не оня от политическите бюра, оня там високо, а за оня най-долу – невидимият, незабележимият, отритнатият от обществото, защото дори не може да работи, но напомняйки ни, че той обича всички, грижи се за всички и ни е дарил с любов.
Дълги години живееше в чужбина. Как се оказа отново в България?
Да бъда честен, преди две години, на път за Филипините, реших да мина през България в последния момент. Имах резервация на един райски остров, но на път за него се натъкнах на история, в която реших да се набъркам. Оказа се по-интересна от Филипините. Историята беше за жена и насилие – и аз, по най-наивния начин в нея.
Покрай нея загубих социалния си бизнес в Лондон, но спечелих много себеопознаване. Това, което разбрах, е, че когато си изправен пред избор, трябва да постъпваш човешки. Последва втора подобна история, покрай нея създадох и Фондацията Арт Ангел, като я напълних с всичко, в което хлапашки вярвам. С Проект Мария отново се забърках в поредната такава история, но по-опитен.
Често говориш за социален бизнес. Как би определил това понятие с едно изречение?
Разум и сърце – или да знаеш как се изкарва преди да харчиш.
Забелязвам, че тук има едно странно, на моменти негативно отношение към бизнеса и парите. А за мен това по презумпция означава едно единствено нещо – свобода.
Свобода да правиш повече
да имаш опции, възможности, инструментариум, четки за рисуване. В крайна сметка, ние избираме как да харчим изкараните с труд пари, нали? В България думата “свобода” е приравнена до “свободия”, което е нещо лошо. И все едно на фон се улавя една постоянна носталгия към доброто старо време, когато някой отгоре ще започне да решава за нас.
А социалният бизнес е нещо простичко. Започваш бизнес с идеята да имаш възможност да реализираш това, което си мечтаеш. Както бизнесът си е бизнес, в истинския смисъл на думата, а мечтите са нещо друго, след работата. Нещо като Американската мечта. Пълно е с мечти и идеали, мечтаеш за нещо повече от къщата в предградието, колата и комфорта, защото вече те трябва да са норма за всички.
Аз искам да имам свободата, инициативата да правя, да правим без някакви специалисти да планират стратегиите и петилетките.
Какво друго ти прави впечатление в България след завръщането ти тук?
В България е масово явление нихилизмът или с други думи казано – културата на упадъка. Това е култура, в която почти винаги присъства великото минало и виждането за тотален упадък в сегашното общество – морален, нравствен. Такъв тип отношение към миналото, ние трябва да си даваме ясната сметка, че лесно може да бъде корумпирано от целенасочена подмяна или насока. Затворени в себе си, загледани назад в прекрасното минало, не само отричаме всичко позитивно, пропускаме много възможности, но и не забелязваме, че някои от предишните болести в обществото ни се прокрадват обратно.
Не виждаме как същата култура на модел на управление, на бюрократи, а не на законност и лична свобода, на наши-ваши, шуробаджанаци, на назначения, на партийните членове, на затваряне в черупките си. Но това до огромна степен е заради тази носталгия към миналото, която широко е отворила вратите на съзнанието ни, през които се прокрадват незабелязано безброй
стари проблеми на обществото
Възможностите, които пропускаме са не само в сферата на търговията и бизнеса, а това води и към цялостно затваряне на българския ум. Не е ли това начинът чрез тази идеология на упадък нашето народно съзнание да приеме, че е недоразвито, недорасло, че има нужда от правилен наставник, различен от наставниците, които са ни довели дотук? Не е ли това просто трик, с който да притъпим самоувереността си, да ни накара да се съмняваме в действията и постъпките си в последните 30 години, да се съмняваме в капацитета си като общество, на отделни индивиди?
Този песимизъм какво общо има с национализма? Не подрива ли всъщност идеята за гордата национална идентичност? Защотo никога не трябва да забравяме времето, когато хората съзнателно бяха разделени на добри и лоши, на Изток и Запад.
Това нямаше ли го преди 18 години, когато напусна България?
Ако се загледаме в историята, никога не е имало такъв песимизъм. Дори и ако погледнем далеч в миналото, имаме с какво да се гордеем. И търговци сме имали, училища, пазарни градове, интелигенция, изкуство, духовността и животът са си кипели, дори и малко провинциално. Защо тези спомени не са преобладаващите и в новия български национализъм, да речем?
Наследявайки тези спомени, ние можем да бъдем с достойно вдигнати глави част от новия свят, та дори и в къщи. Базирайки нашите национални спомени на тези аспекти от историята, ние ще можем да надградим,
да се радваме на търговските успехи
силен и конкурентен дребен и среден бизнес, плодородна почва за частна инициатива. А не постоянно да мечтаем за архаичните мегаломански фабрики, в които е имало работа за всеки и пропускаме услужливо, че всеки си е правел, каквото си е поискал.
Ще се гордеем с това, че можем да търгуваме с целия свят, с това, че имаме висококачествено образование, модерна изследователска дейност и наука. Защото покатерили се на грешното дърво, единственото, което можем да постигнем, е отрицание и разруха, които определено биха били в полза на някого, който не иска да сме част от модерния свят, но не в нашите национални интереси.
Когато започна Проект Мария, в прословутото село Калугерово слагахме плоча на прадядовците ми.
Прапрадядо ми е бил първият кмет на селото
а преди това е бил доста заможен човек там – най-заможният. Прадядо ми също се е занимавал с производство, търговия, но е и бил герой от Първата Световна Война, участвал е в сраженията на Завоя на Черна, с военно образование, командир и е спасил доста хора. Дядо ми, въпреки че всичко им е било национализирано, е запазил достойнството си, цял живот е бил окръжен полицай, но винаги е имал ниви, животни, произвеждал е вино, полулегално пак го е продавал, до 1989 година и най-важното, никой лоша дума за него не може да каже.
Баща ми цял живот се е занимавал с бизнес, като на моменти е достигал до 40 души персонал. Стотинка от него в съзнателния си живот, преди да замина за чужбина, а и там, не съм получил. Той си има друго семейство, а аз си имам достойнство. Всичко съм си постигнал сам – работил, плащал съм да уча, започнал съм бизнес в Англия с 20 паунда в джоба. И така съм си плащал за нещата, които са ми доставяли удоволствие.
