Чудех се с какъв материал да отбележим в Lifebites.bg националния празник на Канада на 1 юли, когато на вратата ми като по поръчка се появи моята приятелка Дори – канадка, която от години живее в Англия.
“Да, празник е за нас. Макар майка ми да не го почита особено”, махна с ръка Дори.
“Чакай малко? Не празнувате ли в Канада на този ден своята независимост?”, озадачих се аз.
“Празнуваме, но…”, каза Дори и заразказва историята на своята майка. История, която се оказва, че не е само част от тази на семейство ú, но и от тази на
страната ú – Канада
На английски тя дори си има наименование – The Sixties Scoop.
Пригответе се за нова порция шок – след тази, която предизвикахме у мнозина от вас, разказвайки ви за десетките хиляди швейцарски деца, превърнати в роби през 20-ти век. Макар целта ни да не е да ви шокираме. А да ви разкрием част от историята на страни, които днес са пример за развити демокрации, държави с висок стандарт и толерантно население. Но както казва една приятелка – всички развити държави са стъпили на кал, тиня и миризиливости.
Стефани, майката на моята позната Дори, е дадена за осиновяване съвсем малка. Години наред знае, че
майка ú е умряла от алкохолизъм
Докато един ден не разбира, че истината за семейството ú е различна. Майката на Стефани е индианка. Забременява обаче млада, без да е обвързана или омъжена и на съвсем ранна възраст детето ú е отнето. Тя наистина умира – през 70-те години, но не от алкохолизъм, а след усложнения по време на раждане.
Стефани е сред децата, родени от индианки, които в периода от 1960 г. до 1980 г. или са осиновявани, или са пращани в приемни семейства, пояснява дъщеря ú Дори. И ако да отнемеш дете от семейството му е престъпление, то канадското правителство извършва десетки хиляди такива. Това е държавна политика.
Стефани е късметлийка, защото е осиновена от друго канадско семейство. Някои деца обаче нямат този късмет – изпратени са
зад граница – в САЩ или Европа
Всъщност, след Втората световна война практиката на насилствено осиновяване е масово възприета от някои от най-големите и силни държави в света (за това също ще ви разкажем съвсем скоро). Канада не прави изключение. Тя просто възприема примера на други, а от 1960 г. започва да прилага тази практика със самотни индиански майки. Отнема децата им и ги настанява в канадски семейства от средната класа с идеята да ги приобщи към съвременното канадско общество и да заличи корените им.
Откраднати деца с открадната идентичност
– така се наричат някои от тях днес. Индиански деца, които Канада насила реши да превърне в свои нормални граждани. По официални данни броят им е около 20 хиляди. Ефектът върху тях, семействата и общностите, от които идват, ще се усеща поколения наред. (Само преди година в някои канадски резервати беше отчетен рекорден ръст на самоубийствата, а като основна причина бяха посочени травмите, останали от тези принудителни раздели на семейства)
Това обаче не е всичко. Паралелно с насилственото отнемане на деца от самотни, млади майки, се провежда и специална образователна политика – по подобие на САЩ, за асимилиране на индианското население.
“Децата на индианските семейства масово са пращани в училища с пансиони, далече от близките им. Целта – буквално да се заличи индианската идентичност на тези деца”
– разказва ми моята приятелка Дори и добавя: “Когато убиеш културата на един народ, на едно племе, убиваш и него.“ (Мисля си – Дори, колко си права. Това се прави и днес на толкова други места)
Намирам потвърждение на думите ú в различни статии, публикувани през годините по темата за този културен геноцид. Жертва на тази образователна практика на канадското правителство са
над 150 хил. индиански деца
Всички отнети от родителите си и изпратени в специални училища-интернати. Целта – според официалните източници – да бъдат асимилирани от канадското общество и да бъдат възпитани в християнски ценности (църквата има огромно влияние в тези процеси).
Шокът ми е огромен, когато попадам на информацията, че последното подобно учебно заведение в Канада е затворено едва през 1996 г. След като това се случва, е създадена комисия, която разследва тези училища. И фактите, на които се натъква, са потресаващи.
Малките индианчета, отнемани от семействата, бита и културата си, са подстригвани късо и обличани в “нормални” дрехи. Забранявано им е да говорят на родните си езици, а всяко нарушаване на правилата се е наказвало с миене на устата със сапун, бой с пръчка и т.н. Много от децата са
системно тормозени
– физически, психически и сексуално от служителите в интернатите. Унижавали ги с цел да им се внуши, че са по-нисша класа хора и да бъдат по-лесно претопени в общата маса на канадското общество.
Хиляди от децата в тези интернати така и не завършат образованието и адаптацията си. Умират от неправилно хранене и болести като дребна шарка, морбили и туберкулоза. Стотици от тях са погребани в общи безименни гробове на необозначени места. И тази тема все още е табу в канадското демократично общество.
Същото в особено големи размери се случва и с много от наследниците на
индианските пленена в щатите
Чета това и си мисля, че майката на Дори – Стефани, наистина е била късметлийка. Макар и никога да не среща родната си майка, тя израства в добро семейство с още 3-ма братя и сестри. Други обаче нямали такъв късмет и след местене от къща в къща, от семейство в семейство, слагали сами край на живота си.
Днес Стефани продължава да нарежда парче по парче историята на корена си. Намира своя биологичен брат. Посещава племето, от което произхожда майка ú. Но въпреки това, след толкова години, днес се колебае дали да празнува независимостта на Канада или не. И никой не може да я вини.
