Нека ви разкажа за една снимка. Всеки от вас я е виждал. На нея има нещо голямо, недостижимо, мечтано. Нещо, което искаме, но което не можем – да имаме, да направим, да бъдем. Понякога е фотография на къща, чужда, разбира се. Друг път е колата, която съседката получи окичена с балони за рождения си ден. Или пък пейзаж от далечна дестинация, за която нямаме билет. Входът на луксозен ресторант, покрай който само минаваме с надеждата да влезем.
Някой ден. Но не днес, разбира се
Не и утре. Не в обозримото бъдеще.
Защо тогава натискаме спусъка на фотоапарата, а с него – и на мечтите си? Онези – невъзможните. Няма ли кой да обясни на свещите от тортите, пухчетата от глухарчетата и стотинките от фонтаните, че това е което можем? Че не ни трябва пропаст между достижимо и достатъчно за прескачане. Че едно е да искаме – ала съвсем друго да получим това мечтано нещо.
Дали се опитваме да заличим тази пропаст тъкмо защото не я искаме? Едва ли.
Когато позираме пред огромното имение, което не вярваме някога да имаме, но все пак мечтаем да притежаваме, ние чертаем най-важната граница в живота си.
Границата между възможното и невъзможното
На онова, което не сме имали – никога или все още не. На онова, което ни се струва твърде скъпо, твърде мащабно, твърде трудно въобразимо. Или пък непрактично. А също и сложно. Много граници, всъщност. Ала животът има тази способност, да става най-интересен именно на ръба на възможностите ни.
Всичко, което ни е лесно да си представим, никога няма да ни вълнува и удовлетворява истински, поне не задълго. Само когато излезем от зоната си на комфорт – изправяйки се, да речем, пред чуждата къща (която съществува и е нечия, т.е. достижима за някого) – настръхваме, предвкусвайки живота, който си пожелаваме. Защото
най-хубавата част на желанието е копнежът
Сбъдването му е трудната, но не чак толкова очарователната екстра. То е пределът, отвъд който невъзможното става възможно. Дотогава сме движени от нуждата да еволюираме.
Основен човешки инстинкт – потребността да се развиваме, да трошим окови, да вписваме в историята постижения, реализирани понякога само с… вяра. В това, че моментът, в който прекрачим представите на собствените си способности, те в действителност добиват нови измерения.
Дали ни се получава винаги? Съвсем не. Но всеки път, когато се пресягаме – успешен или пълен провал, детронираме за малко невъзможното и поставяме короната му върху собствената си глава.
Ключът към насладата в тази рокада
е да се пазим от нереалистичните очаквания, без това да значи да даваме по-малко от най-доброто от себе си.
Ако ви е трудно да си го представите, отместете поглед от снимката и се вгледайте в останалите снимащи. Много от тях се фокусират в оцеляването си за днешния ден. Вчера то може да е било химера. Но ето, че фотолабораторията на живота е проявила техните позитиви и днес.
Е, някои негативи остават непроявени. Те падат в жертва на борбата с обстоятелствата, както я нарича британският философ Джеймс Алън. В книгата си Мислещият човек той описва как ние, хората, постоянно се съпротивляваме срещу едно следствие, а през цялото време пазим и
поддържаме причината за него в сърцата си
“Тази причина може да бъде под формата на съзнателен порок или несъзнателна слабост”, пише Алън.
“Има хора, които са на дъното на нищетата. Те отчаяно копнеят средата и домашният им комфорт да се подобрят, но през цялото време кръшкат от работа и мамят работодателя си, защото възнаграждението им било недостатъчно.
Има богати хора, които страдат от мъчителна и упорита болест в резултат на чревоугодничество. Те са готови да платят големи суми, за да се отърват от нея, но не желаят да се откажат от вредния навик да се тъпчат с храна.
Има работодатели, които използват разни хитрини, за да не заплащат справедливо труда на работниците си, като се надяват на по-големи печалби за сметка на намалените надници. Такива хора никога няма да постигнат просперитет, а когато банкрутират и загубят добрата си репутация, обвиняват обстоятелствата, без да осъзнават, че те сами ги създават.”
“В суетата си ние сме готови да повярваме, че човек страда заради добродетелите си.“
Така че, ако все още сте на спусъка и искате, ама наистина искате този кадър в личната си колекция, бъдете готови за трудни промени, за крачки встрани от рутината, към осъзнаване на собствени слабости. Бъдете готови да влезете в лабораторията на живота, да се поизцапате в тъмната стаичка и да си свършите сами работата. Свършете я днес!
За да освободите утре-то за нови неща, които не можем.
