Гледаш ме в очите, виждаш как душата ми се свлича на пода от болка заради това, което ми казваш, и въпреки това продължаваш. Веднъж, два, три, кой знае колко пъти. Разбулената лъжа стиска здраво за ръка съмнението, че може би всяка дума е била много далеч от истината. Няма извинение, не и за тези лъжи – преднамерено нараняващи. Такива, от които ти е повече чудно и тъпо, отколкото гневно и обидно. Такива, които идват от приятел.
Сега ще изчезна. Докато успееш да мигнеш, от мен ще е останала само следа от физическо присъствие. Без думи, без обяснения, без разправии, тихо и кротко ще си отида. Ще ме очакваш – ден, два, три, кой знае колко. Когато не се върна, на моето място ще се намести съмнението – че може би знам, че някак си съм усетила, че съм проверила, че съм разбрала.
Лъжата винаги оставя следи. Сега те са повече у теб и по-малко у мен, защото аз мога да те забравя и да живея без теб, но ти не можеш да избягаш от себе си. Никога! Защото на лъжата краката са къси.
И обикновено една води след себе си
още много други лъжи
Ако казваш истината, никога няма да ти се налага да внимаваш и да мислиш какво си казвал предишните пъти. И никога няма да се объркаш. Така ни учеха, когато бяхме деца. Тогава казвахме лъжи от страх да не ни спипат, обикновено за някоя грандиозна глупост.
После пораснахме и започнахме да премълчаваме истината, за да (си) спестим болка и разочарование, за да забавим неизбежното, за да не бъдем лошите вестоносци, за да не бъдем посредници в чужди отношения…
С такъв аргумент изглежда допустимо, разбираемо, приемливо, по-малко укоримо, простимо.
С опита разбрахме, че има и други видове лъжа – за да получиш нещо, за да се облагодетелстваш, за да си осигуриш някакво предимство, за да избегнеш дългата ръка на съдбата. В оплетения ни свят това толкова отдавна не е изключение, че устойчиво се утвърди като норма. Другото, почтеността, се превърна в изключение и във все по-трудно защитим личен избор.
Не исках да разбирам, че може да се лъже и без причина, просто така, защото тази особена форма на лично творчество се е превърнала в част от нечия същност, от нечий начин на живот. Но и
това се оказа норма
Нея обаче не можеш да я разбереш, още по-малко да я приемеш. Няма обяснение, а смисъл – още по-малко. Единствената съхраняваща човешката нормалност реакция е да отминеш с пренебрежение, но давайки ясно да се разбере, че си наясно. Оттам насетне всеки е свободен да разполага както намери за добре с последствията от собственото си принципно поведение. Защото лъжата е въпрос на принципи.
Животът ни мери на ръст според отношението към нея. Или си голям, или си малък, но никога не си в плаваща позиция.
Хубавото от всичко е, че светът е малък за лъжи. Може да не се видим, може да не се чуем по телефона никога вече. Но кой знае, може след много години, когато всичко е отдавна забравено и загърбено, да седна на съседната маса в кафене някъде на другия край на света и да подсиля горчивия вкус на кафето, което пиеш, с едно тихо и лишено от емоции –
“Защо? Какво спечели от това?”
Няма да можеш да избягаш и да се скриеш – не само от себе си, но и от мен. Краката ти изведнъж ще окъсеят.
А може и да те оставя да му се наслаждаваш и да подмина – въпрос на ръст!
…И понеже тъкмо прочетох писанието ти за дядо Коледа, та това се появи съвсем на място…….. Точно така се чувства дете, което е разбрало, че родителите му са го лъгали и няма дядо Коледа.
Интересно защо ли го прочетох сега, веднага след другото? Едва ли е за да се убедя в двойните стандарти на хората. Това го знам. Или може би е трябвало да коментирам, за да може да получиш ти някакво осъзнаване? ….Може би получаваш коледен подарък от съдбата… Явно си слушала..