Днешните две истории от “Животът е прекрасен” ще ви уловят за ръка и заведат на село. Където има къщи и хора, които ви чакат.
Има самота, страх, немотия, за които забравяме. Има крака без топли обувки, тела без дрехи, недостатъчно заключени къщи на старици, откраднати компоти, бутилки с олио и буркани със зимнина, пазаруване на вересия – мръсни, огънати от използване страници на тетрадки с длъжници.
Не ги споделяме заради състраданието. Не само. Тези истории са хапче за отрезвяване. За да не забравяме колко големи късметлии сме.
История 1
Живее накрай селото като кукувица. Умна, с разсъдъка си, в двор с едно куче, пуйки, без съседи. Дворът – до небето.
Трепери всяка нощ, слага райберите един след друг. Колко сън получава нощем – никой не знае. Все на тръни. Че е сама. Живее в страх.
Има по няколко такива като нея във всяко българско село
Страх и самота. Самотата е толкова страшна! А на тавана скърцат кутиите със спомени, препълнени и гладни. И ядат от сънищата ѝ, сърцето ѝ. Чукат нощем по стъклата с извити пръсти и вият като вълците дето скитат полудели край празните кошари.
Тази мома дето все хубави работи е работила, има мая, партийна принадлежност да я покровителства, възхищение от малък, селски тип, безброй ухажори, от които, в крайна сметка, никого не си избира.
Цял живот на село. Няма друг свят освен този. И ТКЗС-то, и стърнищата на есен, и кишата предзимно, и черните почви.
Тук започва и свършва всичко. Няма навън
Най-много до някой съседен град, по работа. Тук има всичко. А като имаш всичко, не търсиш, не напускаш, не тръгваш.
Ако е знаела, ако е знаела как дебне старостта като лукав странник, заедно със самотността. Какви пъклени планове кроят за последните ѝ години… щяла е да си вземе, да се вземе с когото и да било. Само да може да спи, да не трепери при всеки повей, при всяка буря, при всеки лай на собственото ѝ куче.
– Защо не избягаш? – тихо ѝ говорят гласове в мрака. – Иди някъде, където може да се живее, по човешки.
– Къде да ида? С 80-годишните си кости, с тези корени дето са се вплели в краката ми като пипала, с гробовете на майка и татко, горе на хълма, с тази къща-столетница, дето е откърмила всички ни, един по един, а млякото ѝ вече загнива и макар горчиво, не мога. А и няма къде да отида. Няма къде да отида…
Да съм знаела. Когато косата все още беше черна, потупванията по рамото – ежедневни, браво това, браво онова.
Сега да се задавя, да се закашлям, няма кой да ме удари…
Бабата-мома. Но кой да знае. Никой не знае. Какво се крои за него. Дали ще му е по мярка съдбата.
Твоята баба-мома ще се зарадва да натиснеш звънеца, да се появиш и да ти разкаже. За миналото, за хубавите дни. Няма да дели с теб самотата, ще я избягва чевръсто, само ще ти разкаже за едно време, когато беше по-светло, по-топло, по-пълно. А спомените ще дремят спокойни на тавана…
История 2: Кражба
Селото му е хубаво, пищно, известно. Ама далеч, така далеч… А ние сме заети, така заети, вечно заети, бързаме, тичаме, спъваме се, треперим от опити да се гоним с времето. Не стигаме до малките, пищни, хубави села.
Една каруца време ще да е изтекло, когато все пак реши да иде да види какво става в имота, как е къщата.
Беше извършена кражба.
Взели му:
– Работни гащеризони – 2 броя
– Обувки – топли, отново работни – 1 чифт
– Яке, дебело, топло, ватенка – 1 брой
Непокътнати:
Оксижен, дамаджани с ракия, къщата.
Крадецът – този жесток, безсърдечен крадец – не е разбивал – просто тихо и кротко е взел споменатите вещи, върнал е резета и заключалки и си е тръгнал тихичко, както е дошъл.
Крадецът, който не иска, но краде. Крадецът, който е вероятно и гладен, но не иска нищо повече от дома ви освен топлите ви дрехи, тези дето са ви в излишък, щом сте ги запокитили на село – за да работи, за да не зъзне, за да е като вас.
В този свят на малки хора с големи истории, съдби, които са и наши, където крадецът не е Лошият, а момата не е млада, не е вечно млада.
Самотата и студът плашат всички ни еднакво.
В този свят някои сме щастливи. Може би не, колкото ни се иска
Но недоволството поутихва в тези часове на размисъл и емпатия. Защото тези хора са сред нас. Тези хора сме ние. Аз съм ти. А самотата се сипе на едри парцали върху световната кражба. На топлина и човешко присъствие.
Липсите, които са у всички ни. Само дето са с различни лица.
По-пълно ли ви е сега?
Вижте още:
