Когато бях малка, обичах да гледам как татко се бръсне сутрин.
Той ме събуждаше. Ставах от леглото, изминавах няколкото метра от детската стая до банята, където кляках и подпирах с ръчички още спящата си глава. Гледах го в унес как нанася върху лицето си крем от тубичка с надпис “Каро”.
Образуваше нещо като усмивка от единия до другия край на ушите си
След това хващаше четката. Намокряше краищата ú под тънката струйка течаща студена вода и започваше да разнася крема по лицето си. Само за секунди то се покриваше с пухкава бяла пяна. После вземаше металната самобръсначка, в която преди това беше сменил ножчето и започваше да се бръсне. Още чувам оня специфичен звук на метала, който оставяше чисти ивици върху кожата му. След второто сапунисване и избръсване, баща ми измиваше лицето си с вода. А върху подсушената кожа нанасяне одеколон.
През годините присъствах на почти всички ритуали, като не ми омръзваше всеки път да задавам едни и същи въпроси. Изучавах бръсненето като прилежна ученичка, която не знае в кой момент ще бъде препитана за процеса на бръснене…
Докато не пораснах. И татко спря да ме буди сутрин.
Години по-късно стоях в друга баня и наблюдавах любим мъж как се бръсне. Бях се подпряла на касата на вратата, а погледът ми го обгръщаше с любов. Кремът за бръснене беше сменен с пяна. Старата метална самобръсначка на татко беше отстъпила място на супер модерна, изработена от други материали. След края на бръсненето, в банята не усетих мириса на одеколон, а аромата на балсама за лице. Не го питах, не му задавах въпроси, чиито отговори вече знаех.
– Обичах като малка да гледам татко как се бръсне…, казах като за свое оправдание.
Докато го съзерцавах, се върнах назад към детството си. Тогава си мечтаех, когато порасна, моят мъж да прилича на татко.
Да ме погледне с топлите си очи. Да ме събуди сутрин с усмивка
А вечер, когато небето приюти звездите, да седи с мен в тъмното и заедно да откриваме Голямата и Малката мечка. И после преди сън да ми разказва истории, а аз да го гледам омагьосана. Да рисувам картини от неговите думи, които да топлят душата ми. И да усещам неговата обич. Тиха, спокойна, понякога бурна, друг път весела, понякога открита, друг път тайнствена, но винаги истинска и само моя…
Пораснах и открих другата обич. Онази пламенната, страстната, изгарящата, дивата, крещящата, искащата, даващата, споделената, самотната. Онази любов, която ту ме извисяваше, ту ме принизяваше. Която ме разтърсваше, която ме разкъсваше, която ме успокояваше, която ме влудяваше. Онази любов – с многото лица, неизброими като моите сменящи се настроения.
И днес все още бягам след нея. Ту я догонвам, ту тя ме настига. Понякога се изравняваме в надпреварата, друг път се срещаме очи в очи с нея. Но, докато я търся, в душата ми е все така топло и тихо от онази вечната и незагасваща обич. На татко…
