Иво Иванов е един от най-сладкодумните разказвачи на истински истории, най-вече в областта на спорта. Последният му сборник с разкази Отвъд Играта отново доказа това. Стотици българи търпеливо чакаха часове, наредени един зад друг, за да получат автограф от автора. Огромна опашка за среща с човек, който пише книги! Впечатляващо, нали?!
За читателите на Lifebites.bg Иво Иванов даде интервю, в което разказва за себе си и за героите си.
Както винаги – увлекателно. И откровено.
Иво, от години живееш в Америка. Мислил ли си какъв щеше да бъде твоят живот, ако беше останал в България?
Мисля си, че рано или късно животът ми щеше да ме насочи към същата дейност… Щях да се занимавам с нещо в социалната сфера, да пиша, да търкам асфалта, да се катеря по планините, да тичам по площадките. С други думи – едва ли щях да се занимавам с нещо по-различно. Животът си е живот навсякъде, съдбата си е съдба, призванието – призвание.
Моят характер вече бе оформен, когато заминах за Америка. Манталитетът ми, усещанията, темпераментът – те се бяха ивовизирали завинаги в България. Cредата сигурно ме е променила малко, но най-вече в детайлите – не в съдържанието. Ако бях останал в България… Човекът, който щях да бъда нямаше да се различава от човека, който съм.
Твой герой е изобретателят Георги Георгиев, създал уникалното превозно средство Варна, велосипед достигнал скорост от 132,5 км/h. Недостижим световен рекорд. Той живее и работи в Северна Америка. Защо хора като него успяват в чужбина, а не в родината си?
Да, Георги живее и работи на канадския остров Габриола в Тихия Океан. Той е изключителна личност и то не само защото е гений. Поне за мен, неговите идеализъм, скромност и добрина са абсолютен пример за подражание. Искрено му се възхищавам!
Повярвай ми, не е възможно да опознаеш този човек, без да го обикнеш. Той някак си става част от теб… завинаги.
Има такива хора… вълшебници
Много са малко и не е ли прекрасно, че един от тях е българин на остров Габриола. Прав си, че реализацията му в България в началото на 70-те не би била възможна, но знаеш ли – Варна наскоро го направи почетен гражданин и му е признателна. Нещата си застават на мястото… Идват нови времена и вярвам, че и у нас истински талантливите хора ще могат да се отдадат на признанието си и да бъдат оценени.
Нека поговорим за баскетбол – една от твоите любими игри. Наскоро ми попадна статистика, според която играчите от НБА се “пенсионират” средно с около 40 млн. долара, преди да навършат 40 години. Пет години по-късно половината от тях са фалирали. Как се случва всичко това?
Знам, че изглежда невъзможно да изпариш 40 млн. долара за пет години, но това действително е така. Проблемът е, че повечето спортисти са… спортисти – не инвеститори или бизнесмени. Те знаят как да инвестират едно-единствено нещо – живота си в спорта…
И когато спортът свърши, идва безтегловност. Тази част от младостта им, която не е свързана със спорт, е прекарана така както може да се очаква от 20-годишен мултимилионер – в стихийно прахосничество, купони, безотговорност, купуване на огромни имения, постоянна подмяна на много скъпи леки коли и още по-скъпи и още по-леки жени и т.н.
Освен това, много от
внезапно забогателите играчи мъкнат след себе си антураж от паразити…
далечни роднини, клакьори, псевдо-приятели и т.н. Те са на практика на заплата и единствената им функция е да кръвосмучат от сметката на неразумно щедрите играчи. Алан Айверсън влачеше след себе си в продължение на години огромна група безделници, които наричаха себе си негови приятели от гетото. Но в момента, в който му се свършиха парите, верните приятели изчезнаха като дим и в момента Айверсън eдва свързва двата края… Примерите нямат край – Латрел Сприиуел, Скоти Пипън, Антоан Уолкър…
Доста от тези спортисти, които са идоли на милиони хора по света, трудно създават здрави семейства…
Огромен проблем за много професионални спортисти е и подходът им към жените. Няма как на 30-годишна възраст да имаш 15 деца от десет жени и да очакваш, че финансите ти ще останат непокътнати. Ивендър Холифийлд има повече деца, отколкото има в хор Бодра смяна. Естествено, боксьорът който беше направил над 100 млн. долара през кариерата си сега е в състояние на фалит.
Това е общо взето стара и повтаряща се история. Случва се играчи да останат на улицата само 1-2 години след пенсионирането си.
Човек трябва да внимава
– особено ако е вкаран в ситуация, която изисква от него да може да върши едно-единствено нещо в продължение на десетина години преди самата система да го изхвърли от себе си.
Да не говорим, че в Национална футболна лига на Америка (НФЛ) средната продължителност на спортната кариера е само 3,3 години! Там прозорецът за разумна инвестиция е много малък. В момента профсъюзът на играчите в НБА и НФЛ се опитват да помагат на спортистите със съвети и професионални консултанти, но в повечето случаи това е неефикасно. Ако си пропуснал напълно златната педагогическа зона на детството е много трудно внезапно да придобиеш разум на 20-25 години.
Футболистът Валери Божинов е най-младият чужденец дебютирал в Серия А на италианското футболно първенство – едва 15-годишен. Специалистите в цял свят му предричаха бляскаво бъдеще, беше сравняван Рууни и Роналдо, които са почти негови връстници. Но днес Валери е доста далеч от тях. Колко тънка е линията между световния връх и пропастта под него?
Да, Валери беше голяма надежда с безспорен талант. Знам, че често го обвиняват заради липсата на фокус и всеотдайност. Като че ли светските му прояви в един момент изместиха напълно футболните. Може би липсата на структура и дисциплина са насочили кариерата му в нежелана посока, но истината е, че е непоносимо трудно да се пробие в елитния спорт и дори най-талантливите деца често удрят тавана прекалено рано.
Понякога самите очаквания смачкват психиката на тийнейджърите. Ако не cи предварително екипиран за срещата с тези очаквания, резултатите ще бъдат печални. Преди десетина години Фреди Аду стана най-младият професионален играч в отборен спорт в историята на Щатите. От него се очакваше да се превърне в спасителя на щатския футбол, но след като бе поставен под една огромна, нажежена лупа, Фреди просто не издържа и рухна психически. Не че не беше дисциплиниран и не тренираше – напротив!
Медиите, зрителите, интернетните треньори, фотьойлните наставници… Всички те стовариха върху него напълно необоснавани
амбиции, които го погребаха като играч
само за 2-3 години. Трудно е голямото катерене и само няколко успяват да стигнат догоре. Прав си, че линията между върха и пропастта е тънка, но също е вярно, че в пропастта има много повече място отколкото на върха. Тези, които са се добрали до него са разчитали само донякъде на талант… Останалото е къртовски труд, дисциплина, силна психика и дори малко късмет.
Историите на много велики спортисти са разказани от теб, кои от тях успя да срещнеш лично?
Доста са – веднага се сещам за Лари Бърд и Меджик Джонсън… Пол Пиърс веднъж ми би зашеметяващ чадър в игричка на баскетбол, който едва ли ще забравя… Грег Луганис навремето ме впечатли с интелекта си.
Но може би най-значителната среща за мен бе с Уилт Чембърлейн, който беше един от най-големите ми идоли като дете. Успях да му стисна огромната ръка и да разменя няколко думи с него буквално месеци преди смъртта му. Този човек имаше изумителна аура. Няма как да я опиша.
Големите пари промениха тотално света на спорта. Какво си мислиш, когато прочетеш, че за футболист като Пол Погба са платени 105 млн. евро?
По принцип всичко би трябвало да следва логиката на търсенето и предлагането, но надпреварата в откриването на следващите Меси и Роналдо кара богатите отбори да се хвърлят надолу с главата в басейна, без да знаят колко вода има в него. Тази хазартна надпревара се е превърнала в тенденция и рано или късно ще доведе много отбори до финансови кризи.
Интересно е, че в Америка, която е най-яростно капиталистическата страна в света, са намерили особено,
почти комунистическо решение на проблема…
Тук има задължителен таван на заплатите, който е уеднаквен за всеки отбор. Не може да го надхвърлиш. Това изглежда контра-интуитивно за едно пазарно общество, но всъщност тази стратегия прави самите лиги по-успешни и продаваеми. Ако нямаше таван, отборитe нa Лос Анджелис и Ню Йорк щяха да печелят всички титли, тъй като разполагат с колосални ресурси и фенбаза.
Друг регулатор на конкуренцията е драфтът, в който най-слабите отбори от предишния сезон получават правата върху най-добрите новобранци в лигата. Така малки градове като Сан Антонио или Оклахома Сити успяват да се сдобият с играчи като Тим Дънкан и Кевин Дюрант. Таванът на заплатите и драфтът създават равностойност между отборите… Когато няма тотална хегемония и изxодът от едно първенство е непредвидим, феновете са по-склонни да купуват продуктa на лигата в цялата страна…
Чудя се дали е възможно нещо такова в Европа?
Едва ли – тъй като ако Английската лига, да кажем, поведе подобна стратегия, играчите ще избягат в първенства без таван… където и да са те – Италия, Германия, Испания, Франция. Лестър направиха невъзможното миналата година, но тяхната рецепта едва ли скоро ще бъде повторена.
Парите са движещ механизъм в елитния спорт
както и във всяка друга индустрия. И така трябва да бъде, но въпросът ти е логичен – те могат да имат и разрушителен ефект когато се пръскат безразборно. Общо взето съм забелязал, че парите се превръщат в огромен проблем в два случая – когато имаш прекалено малко и когато имаш прекалено много от тях.
Кой от настоящите спортисти е твоят герой?
Има елитни спортисти от чието майсторство и атлетичност се възхищавам, но за герой… Не съм сигурен, че мога да кажа че идеализирам даден спортист до такава степен… Ако имам истински герои, в момента те са извън елитния спорт.
Тандемът Дик и Рик Хойт – баща и син, които се състезават в маратони от десетилетия (Дик бута обездвижения си син в количка);
Бившият борец Кайл Мейнард, който е роден без ръце и крака и в момента е станал феноменален алпинист;
Плувкинята Джесика Лонг, която всъщност си е елитен спортист с 23 медала от параолимпийски игри и чието благородство, добрина и дух са пословични;
Безкраката циркова акробатка Дженифър Брикър. Те и много други като тях са моите герои!
Наскоро беше в България за да представиш книгата си Отвъд Играта и се срещна с много хора. На кого от тях би посветил следващата си вдъхновяваща история?
Имам чувството, че всеки човек, с когото се срещнах това лято имаше поне една история, която отчаяно се нуждаеше да бъде разказана и да се превърне в общочовешки извод…
13-годишното момиченце Криси, което видях на връх Мусала, въпреки че бе родено със Спина Бифида (Spina bifida е вроден дефект, който се състои в непълно изграждане на гръбнака по време на бременността. Като резултат детето се ражда с парализа на долните крайници или умира от инфекция скоро след раждането). Оказа се, че баща ѝ Захари я носи на гръб по планините всяка година;
Краси Жеков, с когото се запознах случайно на спирката на автобуса и незабавно станахме приятели – оказа се, че се връща от ултрамаратон в планината и е един от най-всеотдайните бегачи у нас; Великолепният писател Георги Томов и сияйното му семейство; Пътешественичката и носителка на светлина Зорница Шепкова; Невероятните млади хора, с които играхме баскетбол и футбол тази година по площадките на София; Възрастната жена в рейс 304, която на 86 години се връщаше от преход на Витоша и ми подари планинско цвете, след като ми разказа за внуците си в чужбина.
Отиде и на рок концерт на връх Мусала, какво беше усещането?
Рок групите Д2 и ОдКрю направиха феноменално шоу на най-високата точка на балканския полуостров и междувременно изчистиха върха от тонове отпадъци и боклуци натрупани там през годините. Срещнах невероятни хора. Например Васко Върбанов, който бе организирал тази чудесна инициатива.
Групата колоритни писатели-мислители-философи, с които се запознах в чешкия клуб и които ме поразиха с енциклопедични познания във всяка една област; Страхотните журналисти, с които се срещнах в БНТ, БТВ, НОВА и БИТ; Уникалният Захари Карабашлиев, чието съзнание е съкровищница; Невъобразимият образ Веско Хляба – един безгрижен, шляещ се по шосета, села и градове български хипар;
Светльо Желев, чийто епичен рожден ден в клуб Перото сам по себе си заслужава една книга; Книгонимфата Деси Желева и нейните неподражаеми приятели от книжарница Orange; Ямболията естет-автор-фотограф-мечтател Петър Хаджиколев;
Композиторът и музикант Румен Бояджиев-син; Ангелът на име Георги Токов; Нася, която имах честта да прегърна в раковата болница и която се бори и ще победи коварна болест…
Aбсолютно всеки неподражаемо искрен, сияеш, лъчезарен човек, който бе дошъл на представянето на книгата ми в София и чака с часове за една прегръдка… и още много, много хора. Всяко идване в България е изключително обогатяващо преживяване – може да нямаме петрол, но човешкият ни ресурс е безценен.
