Издишам… Съблякох всичко. Бавно. Методично. Уверено. Без свян. Без скрупули. Натежала нужда, загърната едва-едва в надничащата през прозореца светлина от уличната лампа. Не трябва да е светло, но и да е тъмно също. Така се случи просто. Не ми трябват реквизити, те са за други събличания. Не ми трябва нищо. Аз само си трябвам – на себе си.
Сега съм гола
От всички маски, от всички роли, от всички многобройни, близки и далечни мои Аз. Никоя съм и съм ничия – ничия майка, ничия съпруга, ничия любима, ничия бивша, ничия настояща, ничия бъдеща, ничия приятелка, ничий сън и ничий кошмар, ничие бягство и ничие спасение. Моя съм, само моя.
Не съм нито близка, нито далечна. Не паря, не боля, не усмихвам, не натъжавам. Не съм глагол. Не жаля, не шепна, не крещя. Нищо. Чиста съм като първо дихание и съм моя само за себе си. За този миг съм всичко и нищо едновременно. Нямам нужда от нищо друго, освен това – да съм цялата за мен. Отсъствие. Не за дълго,
само колкото да издишам
Нямам нужда да се оглеждам, прекрасно знам коя съм. На това осъзнаваме не му трябва спокойствие и усамотение, на него динамиката му е жизнената среда. Преди издишването се случва то, насред препускащите вдишвания. Сега е друго.
От толкова много вдишвания вече започвам да се задъхвам и да се движа по-трудно, и да ми тежи. Въздух ми трябва и да поспра, за да му освободя пространство. Препълних се сякаш с всичко. Затова го съблякох – всичкото. Човек никога не знае какво си носи сам, никога!
Издишам.
Лека съм сега
Да тежиш сам на себе си е опасно. Другите дрехи-товари все намираш начин да ги свалиш. Някои се протъркват от много носене и сами падат. Други ти омръзват и ги захвърляш. Но този пусти последен кат, най-вътрешният, твоят… Някои хора така и цял живот не успяват да го свалят, не стигат до него. Все присъстват. Защото не е прието някак отсъстваш, за да принадлежиш на себе си. На всички трябва да си, само не и свой.
Дишай! Дишай! Нали все това повтарят. А живота трябва и да го издишваш. Иначе ще те задуши и дори няма да усетиш кога и как. Някъде между даването и вземането, между наслагването на нови катове, между препускането, между многото раздадени твои Аз…
Спри и издишай!
Издишвам бавно, да излезе всичкото постепенно, всичките парченца, останали по завоите на безкрайните вдишвания. Издишвам по моя си начин, приютена в собствената си голота, отсъстваща, недосегаема. Чиста съм като първо дихание и съм моя само за себе си. И само далечната усмивка подсказва, че съм някъде. Не тук и не в това пространство. В мен съм, под най-вътрешния кат. У дома. Не за дълго, само колкото да издишам.
След малко пак ще съм ваша, дори повече от всякога.
