Текстът Изоставените училища в България е есе, написано от Теодора Руцова – студентка във ВТУ Св. св. Кирил и Методий – Педагогически колеж, гр. Плевен. Теодора живее в село Крушовене от 3 години и това ú дава възможност да надникне и сподели мисли от изпразнените улици на селата и изоставените училища там.
“Имах за задача да напиша есе. Избрах да пиша за изоставените училища в България, защото започнах да виждам как всичко около малките населeни места е забравено и пустее”
– казва студентката. Lifebites.bg го публикува с дребни редакторски корекции.
Изоставените училища в България
“Даскале, даскале, добре че си в гроба, за да не видиш забравените и осквернени кости на твоето чедо – родното школо. Това, което ти, даскале, с кръв и пот бранеше през вековете. И не чужди, даскале, а твоите братя българи, на които държеше треперещата ръка, за да се учат на четмо и писмо, ги погребаха, а гробовете им продадоха на търг.
Сега портретите на твоите вдъхновители ги газят кози, а Рада Госпожина, наръфана от плъхове, лежи в прахта. И само обективът на някой втрещен от гледката чужденец авантюрист документира безнадеждно склерозиралата ни историческа памет!,” пише в свой текст сайтът Webstage.
И добавя тъжната статистика, че всяка година в България между 5 и 10 села остават безлюдни. Около 200 са селата–призраци, без нито един жител. Над 500 пък са тези, в които живеят по 20-30 души. И заедно с избледняващите сенки на тези места умира и по едно българско училище.
Обезлюдяването на селата
придобива застрашителни размери. Това негативно развитие се обяснява с концентрацията на българското население в по-големи населени места. Все повече села изчезват вследствие на миграцията към градовете и други държави.
Миграцията от малките към по-големите населени места е свързана със стремежа на хората към по-добри условия за живот. Българските селски райони отдавна са загубили своята привлекателност за младите. Отминаха времената, когато в селата е имало живот, работили са предприятия, работилници, ферми, обработвали са се земи. Сега от всичко това е останал само спомен. Липсата на перспектива и на възможности за трудова реализация са основните причини за обезлюдяването на българските села.
Бягството на младите обрича на смърт детските градини в селата. Същото важи и за културните центрове – училища, библиотеки, читални. Голяма част от селските пощенски клонове са вече закрити, а лошата инфраструктура, ако въобще има такава, както и електропреносните мрежи, нямат никакъв шанс да бъдат модернизирани или разширени.
Започнах да обръщам внимание на всичко това,
когато се преместих да живея на село
От фермите, работилниците, болницата и многото други учреждения са останали само сградите (ако въобще може да се нарече сграда това, което е останало от тях). Много е жалка гледката, като се има предвид колко труд се е вложило в това село, а и не само в това, през колко трудности е преминало, за да се развие до толкова, че да осигури образование и работа за всички. Впечатли ме историята на селото, в което живея днес.
По време на турското робство, когато духовен мрак е покрил цялата българска земя, в едно закътано българско селце Крушовене може да се намери следа от онова, което се нарича училище. През 1849-1850 г. тук е открито първото училище по инициатива на Чорбаджи Дуро и поп Кодрат.
Поп Кодрат пристига през 1848 г. от Влашко заедно с много други румънци. Същият, като ученик при Дякон Войко в село Орли-Влашко, е добре запознат с българското Възраждане. След пристигането си в България, като просветен човек, става учител, води всички духовни регистри и издава свидетелства за раждане и венчавки. От него е останало едно Апословие, запазено в Окръжния исторически музей в град Плевен. Апословието, подарено му от Дякон Войко през 1804 г., е написано на славяно-български език и в него пише:
“…Сие ист апостола на Поп Кодрат, сие ист апостола на духовника Поп Кодрат”.
Първото училище в Крушовене е разположено в землянката на Стан Кокоров, едва осветена от едно-две прозорчета, на които вместо стъкла имало овчи кожи, с няколко грубо изработени маси и пейки за сядане. През зимата стаята се отоплявала с пръстенна печка-фурна, като родителите и учениците носели дървата.
Първоначално училището се посещава от 30 до 60 ученика на възраст от 12 до 16 години, които през пролетта със започването на полската работа, напускат училище. В някои години след 1852-1853 г. броят им значително намалял. Известно е, че най-напред учениците са се учили да четат и после да пишат. Първоначално пишели на пясък, на табла с калем, а по-късно и на хартия. Учебните часове не се измервали с часовник, а според движението на слънцето. Нямало междучасия. На учителите заплащали родителите на учениците.
След построяването на църквата през 1884 г.
през 1885 г. в двора ú се построява килийно училище с две стаи, а по-късно се разширява с още две. Макар че по онова време образованието не е било задължително, броят на учениците непрекъснато расте. Започват да посещават и момичета. Построява се училище Христо Ботев, но поради увеличаващия се брой на децата, желаещи да посещават училището, се наложило да се наемат стаи в частни къщи. След 1930 г. броят на учениците прогресивно се увеличава, което налага построяването и на друго училище.
През 1971 г. училищата са посещавани от 724 ученици, през 1986 г. от 609, а през 2003 г. те са едва 96.
Образованието е в основата на всичко. Ако не си образован, не си пълноценен. То е подсистема на обществото, чрез която целенасочено се разпространяват систематизирани знания, ценности и норми. Изграждат се социално значими качества, формира се и се социализира подрастващият индивид. За основна цел на образованието се смята и предаването на културни традиции между поколенията. Образованието е от значение и за икономическия напредък, подобрявайки човешкия капитал и създавайки възможности за въвеждане на нови технологии в производството.
С течение на годините то се масовизира и постепенно увеличава броя на задължителните години за обучение. Нарастването на социалната и индивидуалната ценност на образованието се обуславя от нарастването на неговата икономическа стойност.
Модерното училище се утвърждава
като основна социална институция за обучение и развитие на българската държава. Преди години то е в центъра на вниманието на българския народ. Вярно е, че преминава през множество етапи и проблеми, но винаги е намирало правилния път.
Днес някои хора са забравили ценностите на образованието. Това си личи от отношението им към него. Вярно е, че не можем да си позволим всички училища в България да функционират по ред причини, но поне можем да съхраним това, което е останало от тях.
“Днес някогашните класни стаи тънат в забрава или ако имат късмет, биват превръщани в хранилище за слама или пък продадени на търг на някой чужденец, или на нашенски бизнесмен, чиято мечта е да си спретне средновековен дворец срещу жълти стотинки“, пише сайтът Webstage.
Толкова тъжна гледка са изоставените училища в България. Толкова плашеща е тишината в коридора – там, където детският смях не е спирал. Когато прекрачиш прага на една такаво място, пред очите ти изплуват картини. Започваш да си представяш какво е било и се пренасяш в един отминал свят. Когато стоиш насред празната училищна сграда, всичко е по-различно.
Стаите са пусти
Децата ги няма. Останали са само препарираните животни. Отишъл си е и споменът за пълната сграда, детските усмивки и човешките съдби, започнали житейския си път като лекари, пилоти, учени и какво ли още не именно тук.
Тъжна е гледката, когато видиш бюста на патрона Христо Ботев, захвърлен като непотребна вещ. Години си пял всички песни за него, всяка година си почитал деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, научил си всички негови стихотворения. Уважавал си делата му и си бил горд да учиш в училище, носещо неговото име, а ето го и сега. Стои там, сам и изоставен, чакащ някой да го отнесе.
Снимките в това есе на българските забравени училища са направени от Никола Милър*. Тя е англичанка, живееща в България и занимаваща се с образование. Има афинитет към фотографията и е привлечена към изоставените места в България. Не се споменава къде точно се намират изоставените училища от снимките. Милър опитва да спаси каквото може от вещите, които намира. За целта работи с кметовете на селата и социални домове. Когато обаче открие някое интересно място и обяви, че е била там – до един месец всичко бива разграбено. Иронично е, че
една англичанка става пазителка на нашето минало
Сякаш ние не можем да опазим от себе си дори останките си.
Днес училищата по селата, в които все още има деца, може би ги очаква същата съдба като на тези от снимките, при напускането на последното младо семейство от селото. Лошото е, че дори и младите да имат финансова възможност да си позволят живот на село, образователната система прави така, че децата им да нямат възможност за качествено образование. Дори учителите да са най-добрите, базата и условията отблъскват родителите да запишат децата си там. Най-вероятно бюджетът на общината не е достатъчен, за да задоволи всички нужди.
Сега моето дете ходи на детска градина в селото, в което живеем. Условията са задоволителни, но има нужда от малко промени. Детската площадка според мен трябва изцяло да се промени, но пари няма. Стаята, в която играят, е пълна със стари и изпочупени играчки, тук-там някоя нова, за която децата се карат.
Колкото са цветни детските градини в градовете, толкова в селата не са.
Моето дете не знае какво е час по музика, на село няма пиано или акордеон, в училището също няма. Аз самата не бих записала детето си в първи клас на село.
Много неща трябва да се променят
но държавата сякаш не я интересува. Просто бездейства, може би в очакване на затварянето на поредното училище. Да предположим, че държавата няма пари за децата и тяхното образование, но в нея има много бизнесмени, които могат да подкрепят финансово нуждаещите се училища и детски градини. Ала хората сякаш са станали безчувствени и няма да дадат и лев за благото на други, ако нямат изгода от това. В нашето село има един от тези бизнесмени, който е направил империя. Има най-новата техника, най-скъпите коли, но няма излишни пари за една детска площадка например, за благото на децата.
Прости, учителко любима, прости и ти, даскале, че вместо цветя ви поднесохме бурени!
Занапред силно се надявам нещата да се променят в положителна посока. Нашето образование е основата на нашето бъдеще, без образование не можем да съществуваме. То е инвестиция за цял живот, инвестиция, която е безценна и незаменима. Трябва да почитаме българските училища!
*За написването на есето съм използвала снимки на Никола Милър, която бе така любезна да предостави възможност на Lifebites.bg да ги публикува на страницата си. Повече информация за Никола Милър можете да намерите тук: https://www.flickr.com/
