Случи ми се наскоро. Разбрах, че моя приятелка умира.
Нещата, за които няма как да се досетиш, ако не ти кажат. Ако не попиташ. Ако не намериш време да попиташ.
Случи ми се и малко преди това. Майка ми каза, че е прескочила трапа: „Жал ми е за мен си. Искам да живея още. Та, какво съм видяла аз тоя свят и от тоя живот?”
Изкара го като рефрен на евъргрийн. Без да се замисля, без да се запъва. Съвсем гладко и уверено, все едно го е репетирала с години. Без дори да съзнава какво ми е казала… часове след празнуването на 60-годишния си юбилей. По-голям подарък от този – нейния живот – май никой не ú беше дарявал!
Случва ми се и сега, без да знам. Защото все нямам време. Но намирам оправдание. Децата ме изтощават. Живеем далече. Билетите са скъпи. Ще звънна утре. Ще пиша след малко. Имам други приоритети.
И така. Оправдания за пред мен самата. Да не направя нещо. Да не видя някого. Да не отида някъде. А то си случва, без да ме пита, без да чака моя отговор или да ми дава време за размисъл.
Това не е предложение за брак. Това не е оферта за нова работа. Не е покана за вечеря или флирт с непознат.
Това е животът. На всеки от нас.
Който захвърляме с лекота. Оставяме го да преседи в някое празно шкафче на бюрото в офиса или в жабката на новата кола. Прилежно сгънат и пакетиран в найлони. За да не го замърсят хорските мисли и думи.
Набутваме го в нечий претрупан с провизии хладилник. Или го забиваме някъде там, овързан с ластик на ролка, скрит между хавлиите, заедно със спестяванията ни от последните 20 години. Чака да му дойде времето. Да се наканим да го подредим. Да имаме желание да го консумираме. Да преценим най-сетне, че трябва го осребрим и да си вземем своето.
И така. А той си се случва.
Мъчно ми стана не за нея. И за нея. И за тях. За това, че може да не ги видя повече. Че няма да изпием по една бира и да се посмеем на идиотските изцепки, останали в миналото. Или да се скараме, както само ние си можем и без да се щадим.
Мъчно ми е, както каза майка ми в онзи момент на опиянение, лудост и внезапно озарение – “Жал ми е за мен си. Та, какво съм видяла аз тоя свят и от тоя живот?”
Затова тази година го случвам. Ей така, на малки порции. С някой друг танц на плажа. Спонтанен и весел. С поредния билет за концерт и ниско-тарифна самолетна компания. С виртуална усмивка, изпратена на нея и него. С истинска среща на живо, без микрофони и камери… За да мога да ги прегърна силно.
И не само тези, за които знам, че това ще е последната ни среща.
