Президент, който ходи на къмпинг? Възможно е, ако говорим за Америка от началото на ХХ век! Годината е 1921 г., а президентът – Уорън Хардинг. Това е първото му лято като президент на САЩ, а уикендът, в който той се озовава в западен Мериленд, е исторически за прословутия американски живот на четири колела.
По време на въпросния уикенд Хардинг вечеря под навеса на бяла палатка, побрала целия кръг Вагабонди. Така се наричали навремето предприемачи като Хенри Форд, основател на автомобилната компания Ford, Томас Едисън, известен изобретател, бизнесменът Харви Файърстоун и есеистът Джон Бъроуз (който през 1921 г. вече не бил между живите). От 1914 г. те прекарвали всяко лято, обикаляйки из страната
в коли и каравани
като към 1919 г. “керванът” им наброявал 50 коли (сред които и една, оборудвана като хладилник, в която съхранявали провизиите си).
Всяка година групата поемала към различна дестинация. Скитали се денем, а вечер се събирали край огъня. И макар вагабондското пътешествие да било по-луксозно от средностатистическото странстване на американците на четири колела, то е израз на начина на почивка, по който било луднало цялото население отвъд Атлантика след появата на първите автомобили.
За краткия период между 1913 и 1920 г. първите собственици на коли вкусвали за пръв път от свободата
да бъдеш далеч от града
Далеч от отговорностите. Далеч от истинския живот. Макар тази тенденция да продължила едва няколко години, тя положила основите на американския стил на пътешествие, превърнал се по-късно в клише.
А само няколко години по-рано – първите от миналия век – конете все още превъзхождали числено колите в повечето американски градове. Първата версия на Модел Т на Ford излязла на пазара през 1908 г. и две години по-късно 470 хиляди бройки вече били регистрирани в САЩ. В края на следващата декада били 8 милиона и вместо обори за конете, на гражданите в големите градове вече им трябвали гаражи.
Автокъмпингарството започнало като бягство от институциите, пише Джеймс Беласко в книгата си Американците на пътя.
Първите собственици на коли
тръгнали на обиколки извън градовете, не искали да се обвързват с планове и дестинации. Спели където ги застигала нощта. Самите пътища извън населените места все още не били в добро състояние – мрежата от магистрали в Щатите тепърва започвала да се изгражда. Така че на пътешествениците често им се налагало да отбият на поляната пред някоя ферма, където да разпънат палатки и да се опитат да се почувстват у дома.
Скоро този начин на почивка станал толкова популярен, че на фермерите не им било угодно да са дружелюбни с “натрапниците”. Градовете обаче ги желаели и правели всичко възможно да ги привлекат. Така през 1913 г. в Дъглас, Аризона, бил открит
първият градски автомобилен къмпинг
Те били просто устроени. Разположени в паркове или на места с гледки извън града, те предлагали весела атмосфера на посетителите си. Никой не бил разпитван за истинското си име или за работата си. Вместо това къмпингарите си измисляли прякори.
[Вижте още… Щастие на колела: Осем двойки и техните каравани]
Съвсем скоро кемповете започнали да се конкурират. Признат лидер сред тях бил Оувърленд парк в Денвър. Бил Манхатън на къмпингите със своята триетажна сграда в центъра на парка, в която имало помещения за къпане, готвене и пране, а също и магазин, и бръснарница. За един сезон от тук били минали близо 8 хиляди коли.
През 20-те години къмпинг парковете вече наброявали между 3 и 6 хиляди. А над 10 милиона пътешественици били на път между тях. Въведени били такси за престой на автомобил, а общинските места видели конкуренция в лицето на новопоявили се частни кемпове.
Започнало и предлагането на
малки бунгала за нощуване
– за онези шофьори и пътници, които не си носели палатки или предпочитали да спят на легло. Както и места за караваните, които колите започнали да дърпат след себе си. За две десетилетия американците стигнали от преспиване покрай пътя до къмпинг парковете и мотелите.
Залезът на тази свобода във ваканциите на път дошъл през 30-те, когато повечето хора вече пътували по работа, не за забавление. Те предпочитали лесната нощувка, вместо тепърва да подреждат бита си на открито.
Кемповете продължили да бъдат посещавани предимно от мигранти и бедни работници, а за по-престижни започнали да се считат ваканциите в хотелите край плажа например. Някогашните славни кемп-места за отмора придобили славата на “новия дом на престъпността в Америка”.
И въпреки това тъкмо те са белязали днешната ни представа за дивия и свободен дух на американския пътешественик.
