Като родител, през последните 1-2 години ми се случва да се замислям над въпроси, които преди съм считала за решени. Категорично.
По теми като искреността, измамата, парите, успеха, доверието, работата, позитивното и лошото в живота. Обичайният повод са нахъсани апели за повече откровеност в отношенията, търсене на доброто у всеки и онази митична абсолютна свобода, която мнозина откриват нейде из родопските села. Повод е и неистовият, фалшив стремеж към
изграждане на перфектната личност
собственик на всички човешки добродетели. И трябва да призная. Не мога да обещая на детето си, че ако бъде искрено на 100 % винаги, ще се чувства прекрасно.
Няма как да му потвърдя, че като заяви на някого, че е дебел или че не се справя добре с нещо, ще получи целувка като благодарност за откровеността си. Или пък самото то ще подскочи от радост, ако му направят подобно признание.
Няма как да го излъжа, че деликатността не е форма за заблуда. Не мога да го посъветвам да вижда всичко розово. Защото
животът е скапан понякога
дори ти да искаш да го изживееш щастливо във всеки миг. Има трудни моменти, трудни решения, трудни хора. Няма как да си затвори очите пред тях, да разпери крила и да отлети в паралелен свят.
Не мога да го заблудя, че смъртта не съществува. Защото рано или късно ще се сблъска с нея. И тогава ще я усети по-студена и по-мрачна от всякога.
Не искам да го убеждавам, че единственият вид на успеха е високата добре платена позиция, скъпата кола и красивата жена. И че трябва да се скапва от учене още не познал играта, за да достигне до тези блага някой ден… и може би и за да осъзнае, че се е превърнал в роб.
Или че като избяга от този свят, крие се и не търси, ще намери щастието.
Няма как да му кажа, че абсолютната свобода съществува.
Не, драги мои. Не мога да го лъжа в името на добродетелите, в името на това, което едно общество приема за правилно, човечно и редно.
Защото животът не е такъв! Той не е изцяло позитивен. Не е напълно искрен. И не е така свободен, както ни се иска. Има правила, има наказания.
Страдаш, когато си регулярно искрен. Макар всеки да апелира ежедневно към тотална откритост.
Плачеш, когато живееш с мисълта, че единствено доброто побеждава.
Тъжиш, когато хората си отиват, но не можеш да ги спреш.
Животът, нормалният живот, този в ежедневието, сред хората, на улиците – не е за светци.
Никой от нас не може да си позволи да е безкрайно честен и откровен, да е винаги силен, винаги позитивен. Защото така наранява – себе си и околните.
Човек има своите слабости. Трябва да ги признае, да ги владее и да се научи да живее с тях. Това бих искала да покажа на моето дете. Иначе ще му го покаже животът. По трудния начин.
Да, много деликатна тема, за която философите пишат от векове.
То е почти същото, като когато инструкторът по кормуване показва и изисква от курсистите си да спазват стриктно законите и правилата на уличното движение, да карат със съобразена скорост. И след като свършат уроците, той самият, сядайки зад волана и връщайки колата на полигона, управлява автомобила по съвсем различен начин, често в разрез със правилата и пътните знаци. Попитан от курсистите – а, защо той не ги зпазва – инструкторът им обяснява, че след изпита те сами ще разберат, че стриктното им спазване няма да ги направи добри водачи и че в града често ще се налага да се постъпва “според ситуацията”, а не според правилата.
Уви- правилата, добрият морал, праведния живот са само опит да се следват законите на съвестта. Те са от добри намерения, но животът е по-сложен, защото и хората са с различно развита съвест.
Те затова отшениците се усамотяват по скални манастири и пещери, защото сред хората, там долу “на земята”, такъв идеален образ на живот е невъзможен.
И АСЕЗ БЕЗКРАЙНО МНОГО СЕ СТРАХУВАМ И МИСЛЯ НЕПРЕКЪСНАТО ЗА ДЕЦАТА СИ. ЗА ТОВА КАК .СЕ СПРАВЯТ В ЖИТЕЙ СКОТО МОРЕ. ПРИТЕСНЯВАЛА СЪМ СЕ ЗА ХИЛЯДИ НЕЩА И ИНТЕРЕСНО, ЗАБРАВЯМ ЗА СЕБЕ СИ. ВСЪЩНОСТ НИЩО ДРУГО НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА ОСВЕН ДЕЦАТА МИ. ДА ЖИВЕЕШ С ТЕХНИТЕ ПРОБЛЕМИ Е НАСЛЕДЕНО ОТ МАМА УСЕЩАНЕ ЗА ЩАСТИЕТО И НЕЩАСТИЕТО НА ДЕЦАТА. ИСКАШ ДА СА ВИНАГИ ЩАСТЛИВИ, НО ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ТОВА? ИДВАТ МОМЕНТИ, КОГАТО НЕ МОЖЕШ ДА ИМ ПОМОГНЕШ И ТОВА Е НАЙ-ПРИТЕСНЯВАЩОТО. А ТЕ ПЛУВАТ И ГЛЕДАТ ДА НЕ МИ СЕ ОБАЖДАТ. ЗАТОВА ЛИ Е МАЙКАТА?