Как можем да отсъдим колко е успешен даден творец в литературата? Оценката ще се основава най-вече върху качествата на произведенията му и известността, с която творбите се ползват в различните страни по света. В този смисъл е разбираемо защо се говори с въодушевление за средновековната ни литература: използва се понятието Златен век, а тогавашна България е наричана “държава на Духа”, която служи за пример на останалите. През далечния вече 10-и век българинът Йоан Екзарх спори с философите Парменид и Талес Милетски за устройството на света:
„А защо ти, Пармениде, както и ти, Талесе, напусто говорите…“
Българските творци от симеоновия Златен век определят модата на литературата в Европа. Никога по-късно България няма да даде литератори със заслужено високо самочувствие и с влияние в световен мащаб.
Трябва да минат 900 години до Възраждането ни, което ще се състои начело с един Рибен буквар (1824 г.). Какво се „обърква“ в българската култура, литература и образованост, че е нужно да започваме всичко от А и Б, с „Буквар с различни поучения“?… Това е крайно любопитен въпрос.
На малко хора им е известно, че същият този Йоан Екзарх поставя началото на природознанието, зоологията, анатомията, астрологията и философията в България. Всички ние задължително изучаваме въпросните дисциплини в гимназията. Но колко от нас знаят, че още в 10-и век българите притежават подобни познания? И това – благодарение на Йоан Екзарх, личност почти непозната в наши дни.
Кой е Йоан Екзарх и какви са конкретните му приноси
в българската литература и наука? Той е представител на българската родова аристокрация. Има предположения, че Йоан Екзарх е идентичен с багатура кана Йоан – възпитател на българския престолонаследник Симеон и виден дипломат от втората половина на 9-и в.
По-вероятно е обаче Йоан Екзарх да е от едно и също поколение с цар Симеон Велики, а не с баща му Борис. Известна е преписката между княз Борис и патриарх Фотий, от която имаме сведения за талантливи български момчета, пратени да се образоват във Византия. Измежду тях е и нашият Йоан. Той учи или в Магнаурската школа, или в Студийския манастир. Там получава пространни знания по гръцки език, философия и естествознание.
После се връща в България, в столицата Плиска, където се среща и разговаря с учениците на Кирил и Методий. Под тяхно въздействие решава да се посвети на книжовността. Приема свещенически сан – презвитер, а по-късно става екзарх български. Екзарх е титла, която по онова време означава „черковен строител на българската земя“ и „пастир в българската земя.“ Тя бива носена само от един български духовник, вероятно най-видният, и това в първите десетилетия след Покръстването е Йоан.
 Йоан Екзарх остава в историята на българската литература основно с две свои произведенияПървото е Небеса (около 894-895 г.), представляващо частичен превод на Източник на знанието от Йоан Дамаскин, придружен с авторски коментари и добавки от други чужди творби (на Григорий Нисийски и Теодорит Кирски). Второто му важно произведение е Шестоднев. То също е с компилативен характер (съдържа творби с различен произход): основава се на Шестоднев от св. Василий Велики и на съчинения от св. Йоан Златоуст, Севериан Гавалски и Аристотел Философ. Датирано е между 910-917 г. Компилативният характер на съчиненията на Йоан Екзарх не принизява достойнствата им. Средновековната литература е лишена от преднамерената художественост и оригиналността, към които се стреми съвременната литература в ново време. В произведенията на средновековните автори се поставя акцент върху ползата за човешката душа, която ще принесат. |
Йоан Екзарх поддържа тесни връзки с царското семейство
Близък е на черноризеца (монаха) Докс, брат на княз Борис. В пролога към Небеса пише:
“Честният човек, монахът Дукс, когато отидох да го посетя, настоя пред мене, като ми поръчваше и ме молеше да преведа тълкуванията на учителите”.
В шесто слово на Шестоднев пък се намира прочутото описание на столицата Преслав, цар Симеон и болярите му. От него личи, че Йоан познава добре двора:
„Когато някой простороден и беден, и чужденец, дошъл отдалече при портите на княжеския дворец и видял ги, изумява се… Ако ли пък му се случи да види и княза, седнал, в мантия, обшита с бисер, с огърлица от монети на шията и с пръстени на ръцете, препасан с пурпурен пояс, и с висящ на бедрото му златен меч, и от двете му страни седнали болярите със златни огърлици, с пояси и пръстени; и ако някой, когато се завърне в своята страна, го запита, казвайки: „Какво видя там?“, ще каже: „Не зная как да го разкажа, защото (само) със собствените си очи бихте могли както трябва да се възхитите на красотата”.
Каква е ползата от трудовете на Йоан Екзарх?
Чрез преводите му от гръцки българите научават много непознати неща за света: устройството на Земята, небесните тела, животните, човека, растенията и пр. А най-важното – Йоан Екзарх е първият българин в историята, който се изказва по светогледни въпроси. Т. е. занимава се с философия.
Той смята, че звездите носят предзнаменования за „дъжд и бездъждие, за студ и жега, за влага и суша, за вятър и за други подобни неща, но в никакъв случай не и за нашите дела. Защото ние, бидейки надарени от Твореца със свободна воля, сме господари на нашите дела.“
„И всеки разум ни е даден, за да мислим, та поради това всяко разумно същество е надарено със свободна воля.“
Йоан Екзарх оспорва така разпространената в езическите (и в атеистичните) общества „вяра в късмета“ или „вяра в съдбата.“ Ако човешки постъпки са предопределени „от звездите“ или от нещо друго свише (боговете, късмета, съдбата), тогава къде е личната ни отговорност за тях? А пък нямаме ли лична отговорност – значи грях не съществува. И щом няма грях – „всичко е позволено.“
Йоан Екзарх изказва нагласата за „преклонение пред Твореца а не пред творението“, защото „всичко променливо по своята природа е разрушимо“. Това ще рече, че не бива да се угажда на хората (творенията), а единствено на Бога (Твореца). Към хората отношението ни трябва да е производно на достойнствата, които притежават или не притежават.
Българският книжовник е крайно изобличителен
към „празнодумстващите философи“, повечето от които с източен произход. Те смятат, че „нашите души са такива, каквито са и кучешките души, като заявяват, че сами те някога са били жени и дървета, и морски риби“. Или иначе казано вярват в прераждането на душата. Християнските принципи на Йоан Екзарх противостоят на душевното принизяване. За него хората и хорските души са различни от животните и животинските. Затова човешката душа е безсмъртна, а животът ни – единствен.
Йоан Екзарх е автор, принадлежащ на едно друго литературно време на България. Времето, в което нашите писатели са с водеща роля в Стария свят. През Симеоновия Златен век родните автори задават стандартите, а не ги следват слепешката. За значението, което има българинът Йоан Екзарх в православния свят, може да отсъдим по това, че неговите творби оцеляват благодарение на чужди преписи.
