Йордан Славейков е човекоизпитател в театъра, а сега вече и в литературата, но от всичко, с което се занимава, най-добрият му проект е самият той.
Последна стъпка е първият роман на Йордан и той няма никакъв проблем това да бъде и последният. Авторът и героят не са един и същ човек, но биха могли да бъдат, защото всеки от тях е лашкан по ръбовете на живота, но все пак е оцелял, за да продължи да балансира между двата свята.
Когато бил дете, баща му го накарал да окоси тревата в двора. Малкият отказал и отговорил, че с тези две ръце ще държи само лист и химикалка.
– Така и стана, той не ми вярваше – спомня си днес Славейков.
– Сега дали ти вярва? – питам аз.
– Не знам. Сигурно. Ние не си общуваме много, трудна ни е комуникацията. Аз му подарих Последна стъпка на неговия 70-ти рожден ден, не се бяхме виждали от години и почувствах за първи път от смъртта на майка ми, че имам семейство. Беше много хубаво. Подарих на баща ми и на сестра ми книгата и те оттогава не ми говорят. Коментирали са, че нямам право да пиша такава книга, баща ми не е бил такъв, какъвто съм го описал, пък то там си пише, че има и художествена измислица. Така де, има елемент мощен на художествена измислица, но има и нещо като фактология.
Досещате се, че този разговор не е от онези захаросани интервюта, в които ще четете за бъдещите творчески планове на автора, за мечтата му да напише и издаде книга и за желанието задължително да има щастлив край. Този разговор е без грим, без пудра захар или каквото и да били подобрители, подсладители или набухватели. Той е за живота, за хората, за семействата, за малките населени места, за човешкото лице на злото и за смъртта… Разговор с един талантлив, проклет и честен човек. Разговор, за който не всеки е подготвен.
– С какво желание се събужда сутрин Йордан Славейков – да почисти къщата или да развратничи?
– Първото желание, с което се събуждам, е да е тихо, никой да не говори, да не диша, да не прави резки движения, да не произвежда никакви шумове, да има само един мир в стаята и аромат на току-що направено еспресо. И след около един час може и да се развратничи, и да се чисти къщата.
– На корицата на книгата Димитър Касабов (брат по сърце, кръвна група и талант) те описва като човековед. Човековед или човекояд, кое ти подхожда повече?
– Аз първо изяждам хората и тия, които не се плашат от това, че ги изяждам вербално – те вече са издържали първия тест и стават годни за човекоизследване.
– Книгата ти започва с изречението „Смъртта винаги ме е привличала.”
– Аз имах разговор по телефона за това изречение. На 30 декември миналата година, призори към 10-11 ч., ми звъни Георги Господинов и казва: “Моля те, нали си се събудил, ставай! След малко ще ти се обади Божана (Божана Апостолова, собственичката на издателска къща Жанет 45). И, моля те, дръж се добре”. Звъни Божана, представя се, казва че е болна, че този ръкопис я е разболял още повече, че не е искала да го чете, че Жоро я е накарал. Тя имаше проблем с първото изречение в романа, но аз отказах да променям каквото и да е. И тя после каза, че Жоро и Марин са били прави като са ме описали като „талантлив, проклет и честен човек”.
„Смъртта винаги ме е привличала”. Това е истина. Не мога да знам точно защо, но вътре в себе си аз знам, че аз съм дете едновременно и на двата свята, и на света на живите, и на света на мъртвите и имам нула проблем с това да умра сега. Точно обратното – там има хора, които искам да видя.
Нямам проблеми с живота, но не разбирам концепцията да си вкопчен в него. В смъртта има другост, има нещо отвъд очите, това е желанието да излезеш от кутийката си, от твоята черупчица. Затова ми е интересна смъртта.
– Майката в романа ти Последна стъпка, след като е родила, казва на акушерката: „Измъчи ме, сега ми го дайте да го удуша.” Това твоето раждане ли е?
– Да, моето раждане е. Аз съм се раждал почти два дни и половина, излязъл съм седалищно, с ръцете около врата, с още нещо отгоре, наричат го ризница. И те са ú казали: „Това дете ще бъде специално и ще ти отрови живота”. Има такива поверия за деца, родени по този начин.
– Ти отрови ли ú живота?
Не съм бил лесно дете. Аз веднъж я питах какъв пубертет съм имал, защото изпитвах съмнения, че е бил тегав. Тя ми отговори: „Мамо, ти си живееше чудесен живот. Аз, татко ти и цяло село страдахме.”
– Тя е имала страхотно чувство за хумор.
– Да, аз мисля, че трагедиите в живота ú са я накарали да гледа на него откъм смешната му страна. Аз съм наследил и парадоксалното си чувство за хумор и остротата на езика си от нея. От баща ми е любовта към книгите, майка ми не обичаше да чете, тя обичаше да решава задачи по алгебра. Така си почиваше. Дадох ú някаква книга и тя беше ошашавена. Тя работеше постоянно нещо вкъщи – пере, глади, плете, чисти, готви, просто цял ден. Прочете книгата за един ден и каза: “Мамо, аз никога повече няма да чета книги, то кой ще ми свърши работата, ако чета.” Но после започна.
– Да четеш Последна стъпка е като да гледаш последствията от тежка катастрофа. Хем те ужасява, хем не можеш да откъснеш очи от нея.
– Това е наказание, това е ада. Ако беше катастрофа, тя щеше да приключи бързо със смъртни случаи на всички. Това семейство щеше да бъде ангелско, щяха да бъдат светци тези хора. Щяха да се пеят песни за тях, щяха да се разказват приказки, митове и легенди. Това семейство има какво да учи. Аз не съм привърженик на католическото виждане за света, че ние сме родени в грях и трябва да плащаме за него, това са глупости. Един от средновековните християнски монаси беше казал, че от пъпа надолу грях няма, грехът е тука – в главата, та си мисля, че това не са грехове, мисля си, че това са уроци, които тия хора имат да научават, героите на тоя роман.
– Има ли определени места, които са инкубатори за такива семейства?
– Това семейство е възможно да се случи в бедност, физическа и духовна. Малките населени места познават злото, но то не идва от ада, не идва от вампири и таласъми. То идва от лицето на съседа, който смазва жена си от бой. То има лицето на селските клюкарки, които с клюките си съсипват животи. Това зло носи лицето на хората до нас и е много трудно да го различим защото прилича на нас. Нищо необикновено няма в него и в това е мощта му. То те смазва, защото е като тебе. Злото не идва от вертикала, не е отгоре, не е като наказание, не е божия гняв, не е и отдолу, не идва от ада. То е по хоризонтала, там където ходим ние, все повече такива територии са завзети от него.
– Защо не разказа историята на едно щастливо семейство?
– Няма щастливи семейства. Ако познавам щастливо семейство, ще разкажа историята му. Освен това, аз съм продукт на западната цивилизация, тя винаги е търсила истории, в които има страст, а страст значи страдание.
Щастието не е интересно, защото е безконфликтно
А само конфликтът движи света напред. Конфликтът със себе си или конфликтът с другите.
– Срамуваш ли се от историите, които разказа в тази книга?
– Не, няма писател, който да се срамува от историите си, иначе защо ще пише. Тази книга е писана за мен, тя не е писана за никого другиго и не ме интересува какво искат да четат хората, ама наистина. Тази книга е писана за мен, нещо, ако може разтерзано у мен, да спре да бъде такова. Истината е, че не помогна много.
– Често децата в това семейство са нежелани, бременността се приема със страх, съвети за аборти, съмнения дали детето да се остави. Ние поколение от нежелани деца ли сме?
– Аз съм нежелано дете, в смисъл на нечакано дете, но е факт, че не са ме махнали. Времето, в което се случва едната част на романа е времето на социализма, той е бил относително благоденстващ. Героите в тоя роман са (ние сега бихме ги нарекли) работещи бедни хора. Всяко гърло е трудно да бъде добре дошло, то е добре дошло, но вече постфактум, защото нали битува максимата в българите, че там където има място за две деца ще има място и за три. Аз самият съм имал много бедно детство, никога не останаха пари да ми купят колело Балканче.
– Има ли начин да се измъкнеш от тази бедност?
– Да, с образование. Като си гладен за знания и за култура в най-широкия ú смисъл. Гладът за промяна, за смяна на контекста, това е единствената възможност, единственото смислено бягство.
[Продължава на следващата страница]
