Време му е да си изрежа кайсиите в градината, та си купих скъпа дълга ножица и навлязох смело из посред овошките да си свърша работата. Тъкмо посегнах към един клон, дето ми се видя подходящ за унищожение и гледам, през градината ми куцука дядо Кольо (комшията) и навъсен се приближава към мене.
– Коладеле, младеж! – казва ми дядо Кольо, ама все така навъсен.
– Здравей, дядо Кольо! – отвръщам му аз и додавам – Още ли те болят краката?
– Те, краката, няма да ми минат, ма като те гледам как ги дъвчещ тез овошки, ме заболява и сърцето.
– Що бе, дядо Коля, не е ли добре?
– Теб, кой те е учил как се режат овошки? – пита той и още повече се въси.
– Абе, питал съм един специалист, пък и книги съм чел.
– Тоя специалист требе да е некой пикльо – мръщи се дядо Кольо – а бумагите дето си чел, ще да са или за някоя друга работа, или ти не си ги разбрал като хората. То има книги и книги, ама опита е друго нещо. Я дай тая ножица за манънко.
Подавам ножицата на дядо Кольо, смея ли да му откажа. Той е две глави по-нисък от мене, а аз не съм върлина, та значи той си е направо дребен. Инак е доста жилав, макар и 87-годишен. По-пъргав е от мене, дори и с болки в краката. Аз съм леко закръглен, да не кажа затлъстял, а той е сух, като стария орех накрай нивата. Косата му е цялата бяла, като сняг, но е завидно добре избръснат. Ходи със стари дочени гащи, вълнени терлици и гуми, от ония, по 10 лв. чифта, дето още се продават по пазарите. Носи чиста риза и вълнен елек.
– Видиш ли ги сега тея депутати, тях ще режеш!
– Депутати!?– питам аз учудено.
– Депутати я, не ги ли видиш как са се вирнали право нагоре, що са ти?
– Що им викаш депутати?
– Така им викам! По право им се викат пичове (не че и това название ми бе известно – не го пише така в книгите), ама аз им викам депутати. Пръчки. Стърчат най-високо, читава пъпка няма по тях, само лищак ще ти дадат. Пият сока на дървото и дърпат нагоре, па за нищо не стават, да ги е.а в мамата.
– Е, що така псуваш сега? – опитвам се аз да моралнича.
– Попържам, да ми олекне, че като те гледам к‘ъв си зелен… тъй ми иде.
– Е, олекна ли ти?
– Не. Олекваше ми, кога бях на твойте години, сега е вече по навик. Ще ми олекне, кога налееш ракия от теа кайсийки и подире почерпиш. А депутатите ги режеш, няма да ги щадиш! Те са кръвопийци, тяхната м..а лелина (оставих го да си упражнява навика)! Отдолу дърпат и нагоре се вирят…. изедници! Видиш ли ги к‘ви са дълги и прави, увирили се до небето, ама по тях няма и една плодна пъпка. Не дава нищо.
– Ти как позна, че нямат плодни пъпки? – попитах наивно и съжалих.
– Ти и пъпетата ли не знаеш бе младеж? Ей на, тия тумбестите са плодни, а онез по-плоските са лищак. И що толкоз закъсня с резитбата, я виж к’ви са натлъстели пъпетата. Сеганку, кога режеш депутатите, все ще обрулиш и некое пъпе.
– Ами то валя бе, дядо Кольо, беше кално.
– И що като е кално, бре момче! – И пак се навъси (той все си е навъсен). – К’ът е кално ядеш ли – ядеш! Голяма работа к’ът е кално, на твоите години бос из калта вършех работата. Няма да чакаш, овошката не ще чакане, а работа. И дъжд да вали, като не ти е студено на носа (имаше предвид температурата да е плюсова), излизаш и режеш, ако искаш после да ядеш!
– Добре, дядо Кольо. – реших да не го ядосвам.
– Видя ли сеганку? Не е философия, к’ът твойте бумаги. Режеш сички депутати и подире да ги натрупаш ей на оня ондюк, до крушата (добре, че каза до крушата, че не знам какво е ондюк). Лятоска ще иссъйнат и зъмъска ще се чупят като клечки, за печката ще ти требят, за друго депутатите не стават, да ги е.а в мамата! На, я режи ти сеганку.
Представих си, че пичовете са депутати (както им викаше дядо Кольо) и работата ми някак потръгна с настроение.
– Добре ли е, дядо Кольо?
– Добре е, ама пропущаш. К‘ат че си тръгнал оро да играйш покрай таз овошка, а не да я цериш. По-смело давай и ще се научиш, млад си още. Може да окепазиш некое и друго дръвче, ма то без това не иде. Оф, аз ще отивам веке, рекох малко да ти покажа, пък ти не си прост, ако си чувал, разбрал си!
Като каза това последното, дядо Кольо ме изгледа тъй намръщено, че не знаех какво да му отвърна, ама реших да разведря малко атмосферата и му казах:
– Благодаря за урока, дядо Кольо, ама ти хем ме научи как да режа депутатите, хем се сърдиш. Една усмивка не показа.
– Аз кога е требвало да се смея, насмял съм се. Вече няма за що. Айде, ще отивам веке.
И си тръгна. Не можах дори да го снимам, а си заслужаваше. Нищо, другия път.
Рязах депутати още три часа. Не ги изрязах всички, ама се мръкна и реших, че утре ще довърша.
Докато вечерях си мислех много за дядо Кольо и симпатичния ни разговор. Дадох си сметка, че навред е пълно с „пичове“ и „депутати“ (не само тези в парламента). Има ги в службата, в църквата, в политиката… растат бързо нагоре и хвърлят сянка на “плодните клончета” от по-долните етажи. Помислих си, колко лесно е с кайсиите! Трябва ти само ножица и кръц.
В живота не е баш така. Явно дядо Кольо е разбрал точно тази истина и затова е спрял да се смее…
Аз утре ще доизцеря (по дядо Кольо) кайсиите, ама за истинските депутати (от всяко ниво и място) ще ми трябват по-други ножици. Помислих си, че съм твърде дребен за тия „дървета“, но също така си помислих, че не искам да стана сух старец, който все се въси и никога не се смее. Затова разказах тази случка, понеже и написаното е „ножица“, дето реже закърнелите мисли в умовете ни.
Трябва да се оглеждаме по-често за „пичове“ и „депутати“, навсякъде около нас. После да им показваме „ножиците“ на нашето неодобрение и да ги пращаме в „печката“ на забвението, за да оставим място на малките плодни клончета. И трябва да се режат овреме, че да не брулим после и “плодните пъпки”, макар че жертвата (поне в моя случай) е приемлива. Чудите се как да ги разпознаете ли? От това, на което ме научи дядо Кольо разбрах, че по плодовете им ще ги познаете!
* Текстът е публикуван първо в http://bgreformation.com. Lifebites.bg препечатва материала със съгласието на неговия автор.
