Зорба и Никос: Смайващо поклонение в храма на страстта

Никос Казандзакис е най-прочутият гръцки писател на 20-и век. Стане ли дума за него и пред очите ни оживява героят му Зорба гъркът. Името на Казандзакис днес е неотделимо от този безсмъртен образ. Виждаме усмихващия се Антъни Куин, весело разперил ръце под звуците на сиртакито. Музиката на Микис Теодоракис гали ухото.

Всеки кинолюбител задължително трябва да гледа Зорба гъркът. Незабравим филм! Антъни Куин в ролята за Алексис Зорбас е просто изключителен. Образцова игра и опияняващи сцени! Феерия от страсти и музикално вълшебство.

А тези от нас, които са чели книгата на Казандзакис и са гледали нейната екранизация, навярно са обърнали внимание на нещо твърде интересно. То касае личността на автора Никос Казандзакис. Той е едновременно и герой в безсмъртната си творба. Казандзакис е спътникът на Зорбас и вторият по значение персонаж в романа. Правило ли ви е впечатление, че във филма авторовият образ – писарушката, е англичанин, а в романа е грък? Един и същ герой, едни и същи внушения, а различна националност.

Чужденецът от филма (в ролята Алън Бейтс­) дори не говори гръцки, а с верния другар Зорбас си общуват на английски. Докато в романа същият персонаж е грък – критянин, какъвто е в реалния живот писателят Казандзакис. Сякаш няма никакво значение дали Казанадзакис е местен или чужденец…

Защо се допуска подобна подмяна на националността?

Защото Казандзакис така или иначе си остава чужденец в Гърция. Чужд е и като манталитет, и като духовни потребности на тази изостанала от развития запад страна. Сънародниците усещат дистанцираността му и я поддържат. Защото окото на талантливия писател търси в собствената му страна все най-примитивното, дивото и екзотичното. Така правят и чужденците: когато отидат някъде далеч, на екскурзия или сафари, съзерцават екзотиката в цялата ѝ пълнота. Гърция е своеобразен музей на открито, а нашият екскурзовод се нарича Никос Казандзакис. Най-голямото чудо в музея е Алексис Зорбас.

Казандзакис споделя възторга си от досега с този нетипичен екземпляр. Зарича се да го увековечи в книга. Така и става. Приключенията със Зорба представляват за Казандзакис своеобразно поклонение в храма на страстта.

“Нека сторим всичко, което можем, за да поживее още малко този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си.”

Сещате ли се за друг един лакомник и пияч, роден и израсъл почти по едно и също време със Зорба гърка в една близка до Гърция (и като манталитет, и в стопанско отношение) страна? На мен ми идва наум българинът Ганьо Сомов, протопипът на нашия си бай Ганьо Балкански.

По тази линия родството между Казандзакис и Алеко Константинов е налице. Алеко остава толкова чужд на българските работи на бай Ганьо, колкото е и Казандзакис на

гръцките чудатости на Зорба и обкръжението му

Двамата автори стоят на разстояние от персонажите си, без да се опитат да им въздействат и да ги променят към по-добро.

Никос Казандзакис е провокатор. Той е прекалено модерен за традиционното общество, създавало се векове наред на Балканите. Казандзакис страстно изобличава в творчеството си, както сам ще заяви: “Всички прегради — морал, религия, отечество, — които клетият страхлив човек е издигнал около себе си, за да изкрета безопасно животеца си.”

Така говори и героят му Зорбас:

“Отървах се от родината, отървах се от поповете, отървах се от парите, отсявам. И все повече отсявам, олеква ми. Как да ти го кажа? Освобождавам се, ставам човек.

Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено! Ами твоя милост?”

Казандзакис е космополит и философ-модернист. Миналото не го интересува, защото е преодоляно. Не се чувства наследник на нищо специално:

“От миналото вземам само формата. Обичам само съвременния живот.”

Терзаят го най-вече въпросите около свръхчовека и пътят му към съвършенството. Тези заплетени философски теми, оказва се, са в компетенциите на Алексис Зорбас: човек, който дори не е ходил на училище.

“Какво значи изкуство, любов към красотата, душевна чистота, страст — този работник тук ми обясняваше всичко това с най-прости човешки думи.

Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.”

Какво чак толкова уникално е съобщил неукият гръцки селянин (родом от Македония) на Казандзакис, че толкова го е трогнал?

На пръв поглед нищо

Вярно, Зорбас разказва прелюбопитни истории и винаги засяга същността на нещата. Но сякаш не предлага кой знае колко повече от дръзката вулгарност на един застарял сладострастник, похотливец и заклет атеист. Той се спира на теми, събуждащи телесните желания.

“Какво е виновна Богородицата за твоите разпътства?

— Виновна е и още как! Тя е направила сина си, бога; а бог ме е направил мен и ми е дал инструментите, за които знаеш; и тъкмо тези проклети инструменти ме карат да си загубвам главата, щом видя женския род, и да разтварям кесията си. Разбра ли? Виновна е, значи, и още как нейна милост — нека плати!

Жената е като студен извор, навеждаш се, оглеждаш се и пиеш, пиеш, та чак кокалите ти пукат! А след това идва друг жаден, навежда се и той, оглежда се и пие. След него друг… Това ще рече извор, това ще рече жена.

Да те повика, бре, една жена в леглото си и ти да не отидеш — погубваш душата си, да го знаеш! Тази жена ще въздъхне в деня на Страшния съд и тази въздишка на жената ще те запрати, който и да си, каквито и добрини да си сторил, в ада!“

Ако съществува ад, ще отида в ада

и то по тая причина. Не защото съм крал, убивал, изневерявал, не, не! Това не е нищо, Господ прощава тези неща. Ала ще отида в ада, защото онази нощ една жена ме очакваше в леглото си, а аз не отидох…”

Най-удивителното у Зорбас е неизтощимата енергичност, жажда за забавления и наслади.  Всичко това е съчетано с една трогателна безнадеждност. Именно тя сграбчва за сърцето Казандзакис. Зорба казва:

“Не, не вярвам в нищо. Ако вярвах в човека, щях да вярвам и в бога, щях да вярвам и в дявола; а това е голяма беля. Тогава нещата се объркват, началство, цяла мъка е.”

Голямата цел в живота на философа Казандзакис е да се пребори с надеждата и да я превъзмогне. Стреми се да победи “последното, най-голямото изкушение – надеждата”. Дългът на свръхчовека: “без да се надяваш, смело да насочваш руля към бездната. И да казваш: Нищо не съществува!”

Тази велика философска истина, става ясно в романа, я изповядва неукият Зорбас. Той знае какво значи свободата. Зорбас е единственият свободен човек, когото Казандзакис е срещал в живота си.

“Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.”

Така пише на гроба на писателя…

Да послушаме още… звука на морето с Казандзакис