Отрязах си косата. Беше спонтанно решение. Взех ножицата и я гледах как изчезва в канала на мивката. Толкова рязах, че я задръстих. После се наложи да си купя препарат да я отпуша. Казват, че косата има памет. А аз исках вече да няма. Нито тя, нито аз. Получи ми се за кратко – докато дълго гледах, седнала на покрива, планината отсреща.
Беше топла пролетна нощ. Духаше силен вятър, но на мен ми беше леко. Заради късата коса. Макар и криво подстригана. Беше вечер, в която за известно време ме напусна суетата ми. В която
показах среден пръст на самотата ми
докато струята вода отмиваше цяла една изминала година.
Обадих се на приятелка в ранните часове на утрото. Тя веднага дойде. Мислеше, че ще пием кафе и ще ядем палачинки, но щом ме видя, си наляхме уиски. Първоначално само се посмяхме на импровизацията ми в коафьорството. Не ме попита защо. Знаеше защо. Тя беше направила същото миналата година. Тогава телефонът ми звънна в късните часове на нощта и аз отидох, мислейки, че ще пием маргарити. Но си направихме липов чай, ядохме филии с лютеница, и пушихме трева. Не я попитах защо. Знаех защо. Приятелите знаят. Поне тези, на които звъниш по никое време. Приютяват те като роднина. Защото са такива.
Тогава, докато мазах мекото на хляба с масло, си помислих, че никога не е била по-красива и по-чиста. Беше уязвима. Беше слаба. Беше и силна – изисква се характер да се сбогуваш с нещо, било то и косата ти. Беше реална.
Беше прекрасна, защото, Слава Богу, не опитваше да е перфектна
Когато ú го казах, тя се разплака. Аз я прегърнах. И после ú измислихме прякор. Само между нас си. С днешна дата косата ú отново е дълга. Но прякорът остана. Понякога ни питат откъде идва, но разбира се, не казваме на никого. Приятелите могат да пазят тайни. Или поне тези, на които звъниш по никое време.
Когато аз си отрязах косата, излязохме по изгрев в градината у нас. Носех суичър, за да прикрия „грозотата си“ и белезите от нощта. Тя се доближи до мен, махна ми качулката и видя същото, каквото бях видяла аз в нея преди близо 365 дни. Приятелите помнят. Усмихна ми се като горда майка и ми каза: „Никога не си била по-нежна и красива“.
После ме погали по липсващото, а аз се разплаках. Прегърна ме и ми измислихме прякор. От тогава съобщенията на телефона ми са с ново обръщение. Разбира се, на никого няма да кажа какво е. То е само между нас си. Но винаги се усмихвам, когато излиза на дисплея ми. А изтеклите кичури в канала придобиха нов смисъл. Превърнаха се в шега между роднини. И изчезнаха някъде по драгалевските тръби.
С днешна дата косата ми отново е дълга. С нова памет. И брутално любим прякор, който няма нищо общо с настоящата прическа – актуална по всички стандарти на уважаващия себе си софийки стилист. Но има всичко общо с МЕН.
