– Кинтекс – продължи той – е типичен пример за компания, предлагаща на клиентите си всевъзможни услуги, Том. Ако искаш да създадеш известни неприятности по света, да съсипеш няколко държави, да разбиеш живота на няколко милиона души, просто грабвай кредитната си карта и се отправяй към Кинтекс. Никой не може да се мери с цените им.
Луис се усмихваше, но виждах, че пламти от справедлив гняв
Затова се огледах из стаята и наистина около главите на останалите трима сякаш се виждаше същият огнен ореол на отдадени на каузата си хора.
– И Кинтекс – казах, отчаяно надявайки се, че ще отговорят отрицателно, – са хората, с които си е имал работа Александър Улф, така ли?
– Да – каза Луис.
Именно тогава и именно поради тази причина в един наистина ужасен момент осъзнах, че никой от тези хора, дори Луис, няма и най-слаба представа какво всъщност е Специализации – нито пък какво всъщност трябва да постигне Операция Дедууд. Тези хора в действителност мислеха, че водят пряка битка срещу нарко-тероризма или терора на наркотиците, или както там, по дяволите, го наричаха, от името на един признателен Чичо Сам и леля Покой за Света.
Това беше банална операция на ЦРУ, без нито един видим проблем. Внедряваха ме във второразредна терористична групировка с простата, банална надежда, че в свободната си вечер ще се промъкна до някоя телефонна кабина и ще им съобщя сума ти имена и адреси.
Учех се на шофиране от слепи инструктори и като проумях това, леко се шокирах
Изложиха плана за внедряването и ме накараха да повторя всеки етап от него по милион пъти. Според мен смятаха, че понеже съм англичанин, няма да съм в състояние да задържам в главата си повече от една мисъл едновременно. И когато видяха, че бях схванал цялата работа доста лесно, се скъсаха да се поздравяват взаимно с потупване по гърбовете и да повтарят “добра работа”.
След отвратителна вечеря от кюфтета и червено италианско вино Ламбруско, поднесена от Сам, който имаше доста изтормозен вид, Луис и приятелчетата му си прибраха куфарчетата, стиснаха ми силно ръката и многозначително кимнаха с глави, след което се качиха в колите си и поеха обратно надолу по жълтия павиран път.
Не им помахах за довиждане
Вместо това казах на охранителите, че отивам да се поразходя и минах през градината в задната част на къщата, където една ливада се простираше надолу към реката и се разкриваше прекрасен изглед към Темза в цялата й дължина.
Беше топла нощ и на отсрещния бряг още се разхождаха млади двойки и възрастни хора, извели кучетата си. Наблизо бяха пуснали котва няколко малки туристически корабчета, водата леко се плискаше в корпусите им, а лампичките на прозорците им проблясваха – мека и приветлива жълта светлина. Хората се смееха, и можех да усетя миризмата на консервираната им супа.
Бях загазил здраво.
Барнс пристигна точно след полунощ и изглеждаше съвсем различно, отколкото при първата ни среща. Дрехите с марка Брукс Брадърс бяха изчезнали и сега той изглеждаше, сякаш беше готов да се отправи към никарагуанската джунгла в случай на падане на бомба – панталони в цвят каки, тъмнозелена ушита на верев риза, ботуши Ред Уинг. Милитъри часовник с брезентова каишка беше заел мястото на елегантния Ролекс. Имах чувството, че за секунди е стоял пред огледалото, плескайки лицето си с маскировъчна боя.
Бръчките бяха по-дълбоки от всякога
Той освободи охранителите и двамата се настанихме в гостната, където той разопакова половинлитрова бутилка Джак Даниълс, стек Марлборо и запалка Зипо в маскировъчен цвят.
– Как е Сара? – попитах.
Въпросът ми се струваше глупав, но трябваше да го задам. В края на краищата именно заради нея правих всичко това – и ако се окажеше, че е попаднала под колелата на някой автобус тази сутрин, или пък е умряла от малария, определено се оттеглях от случая. Не, че Барнс щеше да ми каже, ако тя наистина беше умряла, но можех да разбера нещо от изражението на лицето му, докато отговаряше.
– Добре е – каза той. – Направо чудесно. – Наля бърбън в две чаши и плъзна едната към мен по паркетения под.
– Искам да говоря с нея – казах. Той не трепна. –
Имам нужда да знам, че е добре. Че още е жива и е добре
– Казвам ти, че е добре. – Той отпи жадно от чашата си.
– Знам, че така ми казвате – отговорих. – Но вие сте психопат, чиято дума не струва и капка повръщано.
– И аз не те харесвам много, Томас.
ПРОДЪЛЖАВА НА ТРЕТА СТРАНИЦА
