Измина нов безкрайно дълъг момент, а после започна да ми се струва, че Барнс се усмихва. Но не знаех защо, нито кога беше започнал.
Сякаш седях в някое кино преди основния филм, опитвайки се да изчисля кога светлините наистина ще изгаснат
И тогава ме удари. Или по-скоро, ме помилва. Миризмата на парфюма на Нина Ричи Цвете на цветята, едва долавящ се полъх.
Бяхме долу край брега на реката. Само двамата. Клонингите на Карл се мотаеха някъде, но Барнс им беше казал да се държат на дистанция и те се държаха. Луната беше изгряла и разливаше светлината си по водата към мястото, където седяхме, осветявайки лицето на Сара с млечнобял проблясък.
Сара изглеждаше едновременно ужасно и прекрасно. Беше поотслабнала и беше плакала повече, отколкото беше добре за нея. Преди 12 часа й бяха казали, че баща й е мъртъв и в този момент ми се искаше да я прегърна, исках го по-силно от всичко, което съм искал да направя някога. Но нямаше да е правилно. Не знам защо.
Известно време седяхме мълчаливо, загледани през водата. Туристическите корабчета бяха изгасили светлините си, а патиците отдавна бяха заспали.
И от двете страни на лунното петно реката бе черна и тиха
– Е – каза тя.
– Да – казах аз.
Възцари се ново продължително мълчание, докато си мислехме за онова, което трябваше да бъде казано. Беше като голяма бетонна топка, която знаеш, че трябва да вдигнеш. Можеш да обикаляш до безкрайност, търсейки къде да я хванеш, но такова място просто няма.
Сара направи първия опит.
– Бъди честен. Не ни повярва, нали?
Тя едва не се засмя, затова аз едва не отговорих с думите, че тя не беше повярвала, че не се опитвам да убия баща й. Спрях се навреме.
– Не, не ви повярвах – казах.
– Помисли си, че е шега. Двама луди американци, на които нощем им се привиждат призраци.
– Нещо такова.
Тя отново заплака, а аз седях и чаках бурята да отмине. Когато това стана, запалих две цигари и й подадох една. Тя дръпна силно от нея, а после започна на всеки пет минути да изтръсква в реката несъществуваща пепел. Наблюдавах я и се преструвах, че не го правя.
– Сара – казах. – Много съжалявам. За всичко. За това, което се случи. И за теб. Искам… –
По никакъв начин не можех да се сетя какво е най-правилно да кажа
Просто имах чувството, че е редно да кажа нещо. – Искам по някакъв начин да оправя нещата. Искам да кажа, знам, че баща ти…
Тя вдигна очи към мен и се усмихна, за да ми каже да не се тревожа.
– Но винаги има избор – продължавах да дрънкам нелепици, – между това да постъпиш правилно или да постъпиш погрешно, независимо какво се е случило. И аз искам да постъпя правилно. Разбираш ли?
Тя кимна. Което беше дяволски добре от нейна страна, защото аз нямах и най-слаба представа какво искам да кажа. Имах твърде много неща за казване, и твърде малко мозък, с който да ги подредя ясно. Претъпкана като пощенската служба три дни преди Коледа – ето такава бе главата ми в момента.
Тя въздъхна.
– Той беше добър човек, Томас.
Е, какво се казва в такива случаи?
– Сигурен съм, че е бил – казах. – Харесвах го. – Това беше вярно.
– Не го осъзнавах истински до преди година – каза тя. – Някак си не мислиш за родителите си с такива определения, нали? Не мислиш за тях като за добри или лоши. Тях просто ги има. – Тя направи пауза. – Докато в един момент вече ги няма.
Известно време се взирахме в реката.
– Родителите ти живи ли са?
– Не – казах. – Баща ми почина, когато бях на тринайсет. Инфаркт. А майка ми – преди четири години.
– Съжалявам. – Не можех да повярвам. Тя се държеше любезно, насред всичко това.
– Всичко е наред – казах. – Беше на шейсет и осем.
Сара се наведе към мен и аз осъзнах, че говоря много тихо. Не съм сигурен защо. Може би от уважение към скръбта й или може би не исках гласът ми да накърни малкото самообладание, което беше успяла да събере.
– Кой е любимият ти спомен за майка ти?
Това не беше тъжен въпрос. Наистина звучеше, сякаш искаше да знае, сякаш се готвеше да се наслади на някоя история от детството ми.
– Любим спомен. – Замислих се за момент. – Всеки ден между седем и осем вечерта.
– Защо?
– Тя си наливаше джин с тоник. Точно в седем. Само един. И през този един час се превръщаше в най-щастливата, най-забавната жена, която някога съм познавал.
– А каква ставаше след това?
– Тъжна – казах. – Няма друга дума за това. Майка ми беше много тъжна жена. Изпълнена с тъга заради баща ми и заради себе си. Ако бях неин лекар, щях да й предпиша джин по шест пъти на ден. – За миг ми се стори, че ще ми се доплаче. Чувството отмина. – Ами ти?
На нея не й се налагаше да се замисля много за майка си, но въпреки това почака, като премисляше какво да каже и мисълта я накара да се усмихне.
– Нямам никакви щастливи спомени за майка си. Тя започна да се чука с треньора си по тенис, когато бях на 12 и следващото лято изчезна. Най-хубавото нещо, което някога ни се е случвало. Баща ми – и тя затвори очи, стоплена от спомена – научи брат ми и мен да играем шах, когато бяхме осем или деветгодишни. Майкъл беше добър, схващаше наистина бързо. Аз също бях доста добра, но Майкъл беше по-добър. Но когато се учехме, баща ми имаше навика да играе с нас без царицата. Винаги вземаше черните фигури и винаги играеше без царицата.
И докато двамата с Майкъл ставахме все по-добри и по-добри, той никога не върна обратно фигурата
Продължи да играе без царицата, дори когато Майкъл го побеждаваше след десет хода. Стигна се до момента, в който самият Майкъл можеше да играе без царицата и пак печелеше. Но татко просто продължаваше да играе, губейки игра след игра и нито веднъж не игра с пълен комплект фигури.
Тя се засмя и от движението тялото й се изпъна, докато в един момент се облегна назад, подпирайки се на лакти.
– На 50-тия рожден ден на татко Майкъл му подари черна царица, в дървена кутийка. Той се разплака. Странно е да видиш баща си да плаче. Мисля обаче, че просто му доставяше толкова голямо удоволствие да ни вижда как се учим, и как ставаме силни, че никога не пожела да изгуби това чувство. Той искаше да побеждаваме.
И тогава внезапно сълзите избликнаха като огромна вълна, като я смазаха и разтърсиха слабото й тяло, докато вече почти не можеше да диша. Легнах и я обгърнах с ръце, като я прегърнах здраво, за да я защитя от всичко.
– Всичко е наред – казах. – Всичко е наред.
Но, разбира се, то не беше наред. Ни най-малко.
