Когато бях малка си мечтаех за Коледа в планината – малка хижа, сгушена в прегръдката на зимна приказка. Заличаващи се в пъртината стъпки. Тишина. И аз – залепила нос в прозореца, наблюдавам като в магия танца на падащите безшумно снежинки. Тихо е.
В детските години свързвах Коледа не с празника на душата, а с празника на масата. На Коледа означаваше, че се събираме на село, да заколим прасето. Празнувахме една смесица от народни обичаи и запазени езически традиции, преплетени в разказите на баба ми за късните гости коледари, които идват по тъмно и събуждат с песента си домочадието.
Първата ми истинска Коледа дойде с появата на демокрацията. Както са я забранили много преди да се родя, сега изведнъж с един указ разрешиха, дори ни заповядаха да празнуваме Коледа. И трябваше много набързо да запалим искрата на празника и да отворим душата си за него.
Няма да забравя тази Коледа
Първата ми истинска Коледа с цялата фамилия. Баба беше запалила печката. От фурната ароматно ухаеше на содена питка. Майка броеше постните ястия, за да ги докара до 7, 9 или 11. А аз, аз така се вълнувах от предстоящия празник, че настървено изрязвах лентички от цветните гланцови блокчета. После с усърдие и с помощта на едно кафяво лепило (още помня миризмата му) лепях малки кръгчета едно за друго, докато не се получи дълга и шарена гирлянда. С нея закичих елхата – няколко скършени от двора клонки чимшир, грижливо поставени във ваза.
С годините разбрах, че Коледа е празник на душата.
Празник на доброто.
На любовта.
На споделянето.
На очакването.
На радостта.
А понякога и празник на тъгата.
Коледа всъщност е Рождество Христово!
Ден, в който се е родил младенецът. Ден, в който трябва да ликуваме, че Божият син е проплакал в яслите. Ден, който идва като знак, че спасението и милостта зависят и от нас.
Казват, че с годините ставаме по-сантиментални. Вкопчваме се настървено само в мигове, които ни карат да се усмихваме и палят искри в очите ни. Така изведнъж започнах и да отброявам дните до Рождество. С всеки един ден от 40-дневния пост се приближавам към сърцевината на празника.
С всеки лист от календара съпреживявам отново изминалите седмици, месеци, година. Търся зрънцето добрина, понякога дълбоко скрито някъде у мен. Опитвам се да го открия и у другите. Превръщам отброяването в своеобразна
равносметка на делата
и на думите си. Опитвам се да си простя и се надявам да бъда простена. Мечтая. Заспивам в покаяние и се събуждам в надежда.
Утре ще бъда по-добра!
Обещавам!
Надявам се!
Старая се!
Заради Него!
И заради себе си!
Очакването на Рождество е изпитание. На духа, на ума, на стремежите. На паметта и на традициите!
Към разказите на баба прибавям и моите преживявания – светлината на свещта, запалена в храма, текста от Евангелието за раждането на Спасителя, изповедта, причастието, молитвата, прошката.
Очакването на Рождество е като път, по който вървим всеки ден. Оставяме следите си. Пишем историите си. Радваме се. Плачем. Живеем! В очакване! На Неговото Рождество!
