Коледа е най-лицемерният празник, твърди от доста време един приятел. Хора, които не се сещат едни за други по цяла година, се надпреварват да си разменят любезности и измислени обещания, всеки декември се дразни той. Коледен Ад.
Съпрузи, които вече не са съпрузи, преди време спазваха стриктно своето правило, че на Коледа си разменят големи и скъпи подаръци, независимо в какво състояние са отношенията им и как са се държали един с друг само преди няколко часа. След това продължаваха постарому, докато не приключиха окончателно.
Все по-често напоследък ме застигат думи на умора и досада от цялото помпозно излишество от всичко в края на годината – от храна и алкохол, през фалшиви емоции, до следване на призиви “поне на Коледа да се обичаме и да бъдем по-добри”. И, да му се не види, това набиращо масовост изтощение изобщо не е лишено от основания.
Маркетинговите послания превърнаха Коледа във време за искане на индулгенции. Даваш (голям) подарък, правиш се на това, което не си, засвидетелстваш внимание в края на годината, за да можеш с чиста съвест да продължиш след това да си същият, но на нова сметка.
7 дни преструвки и “пост” от безобразия
срещу 358 дни спокойствие за други безобразия – сделката си струва. Само че е елементарна и понеже се използва повсеместно, стана твърде прозрачна. Освен това всяка сделка трябва да е изгодна и за двете страни, нали?
Вплътняващото се мрънкане ме кара да вярвам, че сякаш все повече хора отказват да си стиснат ръцете на такива условия. Сякаш все повече хора си искат Коледа такава, каквато беше, и заради това, което е. А тя е време да си бъдем у дома, с всички реквизити на това “у дома”. И да бъдем ние точно такива, каквито сме, с всичките си съвършенства и несъвършенства. Точно такива, каквито сме обичани в това “у дома”.
Толкова простичко, нали!
Толкова лесно и толкова свидно. Просто топлина, истинска топлина.
Но въпреки това молбите за индулгенции валят настойчиво, почти отчаяно. Сякаш светът свършва в края на годината. Прегрешилите се нуждаят от прошка, за да успокоят събудилата се в последните дни на декември гузна съвест. Молят коленопреклонно, всеки както разбира молбата и в каквато форма му стига въображението да я облече. Молят… До обезформяне и обезличаване, до раздразнение, до отчуждение от раздразнение. И до желание да вземеш глупавия (голям) подарък и в отговор да изкрещиш зловещо: “Гори в Ада!“. Но 31 декември не носи апокалипсис и 1 януари не е Денят на Страшния съд. Затова всеки гори в собствения си Ад, често именно на Коледа.
Коледен Ад
Индулгенция. Прошка. Поне на Коледа да бъдем по-добри. Поне! По-добри! А през останалото време? Не може ли да сме нормално добри през цялото време, вместо да прибягваме до сравнителни и превъзходни степени на естествените човешки отношения за няколко дни в условен отрязък от време през годината, защото така ни казват от екрана, или пък защото всички правят така? И Коледа да е това, което беше. И да сме си у дома.
Толкова е простичко, нали! Толкова лесно и толкова свидно. Просто топлина, истинска топлина.
