Екскурзията ни до Копривщица ще си остане едно от незабравимите ни преживявания. Беше май, беше пролет, беше пълно с туристи. Въздухът беше напоен от аромати. Тук прекарахме три незабравими дни. Имаше смях, имаше емоции, имаше наздравици!
За всеки българин
Копривщица има особено значение
Без историята сигурно балканското градче нямаше да е същата. Но тя е записана със златни букви в нашето минало заради Априлското въстание, заради Георги Бенковски, Тодор Каблешков, Любен Каравелов, Димчо Дебелянов…
Тук всяка улица, всяка къща, всяка керемида дори пазят онези магически тайни, които се предават от уста на уста и се разказват по онова време на годината, когато аха-аха отново да пукне първата пушка, че да ознаменува началото на въстанието.
Със Силвия тъкмо бяхме слезли от маршрутката, жп линията свършва на няколко километра извън града, и усетихме мириса на барут, който напомняше за току-що приключилата възстановка на
онези славни събития от 20-ти април 1876 г.
по стар стил. Понякога миризмата може да се окаже подходящ ориентир, особено, ако стомахът ти се бунтува от глад. Тук човек не може да остане гладен. И в Балкана, както и на морето, има ястия, които трябва да се опитат. Но в случая миризмата не можеше да ни помогне. Нуждаехме се от компас, за да се ориентираме как да стигнем до къщата за гости, в която щяхме да отседнем.
Очарователно е да се луташ из
уличките на Копривщица
да се загубиш, докато обхождаш с поглед кепенците на къщите, шарката на прозореца и цветовете на току-що цъфналите лалета. Съвсем друго е обаче, нарамил пътния сак на рамо, да издирваш адрес и номер, воден по-скоро от вътрешно усещане, а не толкова от чувство за ориентация.
Няколко часа по-късно се оказа, че ориентацията ни си е взела почивен ден. Минаваше полунощ, когато наслаждавайки се на приказното нощно небе с бавна и почти приспивна походка тръгнахме от механата да търсим къщата, в която щяхме да нощуваме. Огромната порта изскърца. Опитахме се да я затворим без да вдигаме много шум и когато се озовахме в средата на двора, разбрахме, че бяхме сбъркали къщата.
Тези хора не си правеха труда да залостват
двуметровите си порти
То и без това се изисква определено усилие да ги отвориш. И досега се чудя как успяхме толкова бързо да го сторим и да изхвърчим на улицата леко паникьосани, че без предупреждение сме нахълтали в чужд дом и с огромно облекчение, че не ни посрещна ръмженето на четириног обитател.
На дневна светлина среднощната случка изглеждаше забавна и дори смешна. И ни развеселяваше, докато обикаляхме от една къща музей на друга, докато се докосвахме до миналото ни, докато си припомняхме стиховете на Дебелянов, докато се изкачвахме към паметника на Бенковски, докато отдъхвахме в местните заведения и се засищахме с вкусни гозби…
Държах в ръцете си глинено гювече, изписано като великденско яйце. Представях си какво ястие ще си приготвя в него, когато се прибера на морето. Ще бъде друго, но по особен начин ще носи
спомена за майсторите грънчари и за Копривщица
И така без да се замисля подредих на дъното на сака няколко гювечета. Вече си имах не само живи, но и тежки спомени от балканското градче.
Не е нужно да има повод, за да се сетя за Копривщица. Спомените изплуват в съзнанието ни винаги когато усетят, че имаме нужда да се заредим с емоцията от конкретна случка, среща или място.
А тези дни Копривщица сама си проби път в съзнанието ми. Сигурна съм, че дори не го е сторила съзнателно. А може би това е била целта ú!?! Да ни провокира. Да ни отвори очите. Да ни накара да помислим не само за днешния ден, но и за утрешния.
Думата архитектурен резерват може и да не звучи актуално днес. Но ние искаме Копривщица да запази своя дух, своята атмосфера, спомена за героичното си минало и да продължи да се развива, но без да се превръща в СПА или някакъв друг център. И сме сигурни, че не сме само ние!
Защото, за да има бъдеще, трябва да има и минало! А Копривщица е част и от двете!
