“Мислех, че никой няма да прочете Крадецът на книги. Струваше ми се, че ще е най-малко четената ми книга. Все пак, историята е за нацистка Германия. Близо 500 страници, в които пише за Смъртта и за това, как всички умират. Не е точно книгата, която бихте препоръчали на приятелите си, особено ако са имали лош ден“, признава авторът на световния бестселър – Маркъс Зюсак.
И въпреки това, днес, в Деня на черната панделка, когато почитаме жертвите на нацистките и комунистическите режими, не се сещаме за по-подходяща книга от Крадецът на книги. Защото, макар и публикувана преди повече от 10 години, историята на Лизел Мемимнгер и близките ѝ носи онази вълшебна сила. Силата да
разтапя заседналите в гърлото буци
скръб и тъга. И да ги превръща в сълзи.
Тъкмо от това има нужда светът на 23 август всяка година от 1939 г. насам. Тогава режимите на Хитлер и Сталилн сключват пакт за сътрудничество, с три секретни протокола към него. Съглашение, което впоследствие ще доведе до разтърсващ сблъсък, милиони човешки жертви и хиляди безследно изчезнали или тероризирани души.
Доста по-късно, едва през 2008 г. Европейският парламент ще се опита да поправи лошия вкус в устата на гражданите си. Като даде нов смисъл на датата. И я обяви за Европейски ден в памет на жертвите на сталинизма и нацизма, по-известен като Деня на черната панделка –
символ на скръбта
Различните национални парламенти ще приемат различни наименования за датата. У нас ще бъде обявена за Ден на памет за престъпленията на национал-социалистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане паметта на жертвите им.
Дали подобни нововъведения в календара постигат целеното ниво на осъзнатост, не знам. Знам обаче колко много ме разстрои Крадецът на книги. Въпреки всички сбъднати самопредсказания на Маркъс Зюсак. От тежката тема за Холокоста, през тежките ми дни и липсата ми на време за четене към момента, когато книгата попадна в ръцете ми, до нежеланието ми да чета наратив, в който разказвач е самата Смърт.
Напук на всичко, което отначало изглеждаше като минуси,
Крадецът на книги открадна сърцето ми
И прекопира по него, като под индиго, жестоките рани на милионите жертви. После ги посоли със собствените ми сълзи и остави отворените белези да щипят. Не само на 23 август.
Защото това е, което правят разказвачите на истински истории. Остават завинаги в ума ти. А тези на австралиеца Маркъс Зюсак за Третия райх са тъкмо такива. Попити са от спомените на родителите му – германка и австриец.
И макар да почиват на реални факти, онова, което ги извисява над боричканията на историците за дни и дати, е опитът да помним, като забравим.
Така, както авторът на книгата забравя аудиторията, за която пише. Той просто иска да завърши любимата си книга. Станала любима и на читателите му – заради това, че Зюсак успява да ги накара да забравят клишетата за един отминал нечовешки режим. За да запомнят, че и в най-тъмните дни проблясват
ненадейни прояви на човещина
Кражби като подаръци, които заслужават да бъдат опростени. Жертви като победители, които знаят кога да умрат. И думи, които могат да правят много повече от това просто да спасяват животи. Да си ги припомним днес, прелиствайки историята на Крадеца. Не заради нас, а заради тях, жертвите.
ЗА ДУМИТЕ“Тя беше крадецът на книги без думи. Но доверете ми се, думите бяха на път и когато пристигнеха, Лизел щеше да ги държи в ръцете си като облаци и щеше да ги изстисква като дъжд.”
“В тишината на нощта отварянето на книгата предизвика порив на вятъра.”
“Лизел забеляза колко странни са очите на нейния приемен баща. Бяха направени от доброта и сребро. Меко сребро, което се топеше.”
“Трудно е да не харесваш човек, който не само забелязва цветовете, но и говори за тях.”
“Думите. Защо трябваше да ги има – без тях нямаше да се случи всичко това. Без думите фюрерът беше нищо. Без тях нямаше да има куцащи затворници. Нямаше да се нуждаем от утеха или словесни трикове, за да се почувстваме по-добре. Каква полза имаше от думите?”
ЗА ЖЕРТВИТЕ“Улиците бяха спукани вени. Кръвта течеше по улиците, докато пресъхнеше.”
“Представете си как се усмихвате, след като са ви зашлевили плесница. И сетне си помислете как правите това 24 часа на ден.”
“Не краката, а сърцето ми е уморено. Едно 13-годишно сърце не трябва да се чувства по този начин.”
Смъртта за войната: „През годините съм виждала много млади мъже, които си мислят, че тичат към други млади мъже. Но това не е така. Те тичат към мен.“
Смъртта: “Мисълта как хората умират понякога ме убива.”
ЗА КРАЖБИТЕ“Той винаги ме кара да се чувствам особено, това момче… Всеки път. Това е единственият му недостатък. Той стъпва върху сърцето ми. И ме кара да плача.”
“Единственото по-лошо нещо от момче, което те мрази, е момче, което те обича.”
„По-късно, когато описа този епизод от живота си, Лизел даде тържествено обещание никога да не пие шампанско отново, защото то никога повече нямаше да е толкова прекрасно на вкус, както през онзи топъл юлски следобед.“
“Несъмнено и най-големите акордеонисти на света не можеха да се сравняват с него. Нито един от тях не можеше да постигне нехайната съсредоточеност на лицето на татко. Или нямаше да я има изцапаната с боя цигара, която обикновено висеше от устните му. И те със сигурност не можеха да се засмеят от сърце след някоя случайна малка грешка.”
“Може ли човек да открадне щастие? Или то просто е един друг душевен диаболичен трик?”
