Когато погледнете Лиляна Въчковска, никога няма да си помислите, че се занимава с… чистене. Нали?! Представяме ви историята и опита на една млада и много вдъхновяваща жена. Една истинска Кралица чистница.
За нея: Като ученичка мечтае да стане актриса, но вместо това едва 16-годишна започва работа като сервитьорка. През годините работи като помощник-възпитател в детска градина, секретарка в адвокатска кантора и главен счетоводител на една от водещите фирми за производство на тестени изделия във Врачанско.
Икономист, с диплома по Европейска администрация. Едно лято решава да се впусне в различно приключение. Без да има никакъв опит или познания, Лили основава фирма за професионално почистване. Зарязва престижната си работа като главен счетоводител, нахлузва работни дрехи и започва да върти парцала редом до работниците си.
Нейната Кралица чистница успява бързо да се утвърди на пазара
за услуги във Враца и да спечели значителен брой лоялни клиенти.
За страха и предизвикателството да се захванеш с нещо напълно ново и непознато, за куража да се докажеш пред самия себе си и да не се срамуваш да падаш на колене (било то и пред клиент, чийто под трябва да излъскаш) – разказва за Lifebites.bg упоритата и красива Лили.
– Лили, как реши да направиш фирма за почистване?
– Спонтанно, след един мой рожден ден. Бяхме голяма компания и получих страшно много подаръци и цветя. На следващата сутрин трябваше да пътувам и нямах време да почистя апартамента, който беше в ужасно състояние – навсякъде имаше подаръчни опаковки, кутии, паднали бодлички и листенца от цветята… Направо се отчаях. Тогава си помислих: “Ако във Враца имаше фирма за почистване, веднага щях да ги извикам.” В следващия момент вече се попитах защо не си направя такава фирма?! Така или иначе само се чудя с какво допълнително да се занимавам и така… веднага го реших!
– С какво се занимаваше по това време?
– Работех в мелничен цех и хлебозавод като счетоводител, но всъщност се занимавах с много неща и много си обичах работата. 9 години бях там. Когато започнах бяхме 8 човека персонал и един мелничен цех. Впоследствие фирмата се разви, собственикът построи и хлебозавод, стигнахме до 60 работника и голямо разнообразие в артикулите. Имах удоволствието да работя със страхотен човек – работодателя ми Ангел Димитров. Винаги ще съм му задължена за търпението и разбирателството, които проявяваше към мен през всичките тези години. Между другото, той беше и първият човек, на когото споделих идеята си за фирмата за почистване.
– Каква беше първата ти работа?
– Започнах да работя малко на шега, в едно кафе близо до училището ми във Враца. Бях на 16 г. и там сядахме с приятелките ми да си бъбрим. Разбрах, че търсят персонал и отидох да попитам ще ме вземат ли за лятната ваканция. Пробваха ме, успях да разлея само едно кафе за цялата смяна и ме взеха! Всъщност това продължи цели четири години и оттогава не съм спирала да работя. Хареса ми да съм самостоятелна и независима, взимах по-голяма заплата от майка ми, която работеше като медицинска сестра в детското отделение на местната болница, помагах й за сметките вкъщи и можех да си купувам дрехи. Хубави дрехи, които си избирах сама… А това не е малко за 16-годишна тийнейджърка!
– Спомняш ли си момента, когато реши да напуснеш постоянната си работа?
– Да! Година и осем месеца съчетавах работата ми в мелницата и Кралица чистница. Не ми беше трудно, тъй като винаги съм се занимавала с няколко неща едновременно, но в мелницата настъпиха някои промени в управлението. Трябваше да предам щафетата, така да се каже, и да се занимавам с рутинни неща, което не ми е в природата. Вместо да имитирам, че работя, а и да заблуждавам хората около мен, реших, че е настъпил моментът да се откажа от сигурното работно място, сигурната заплата и до болка познатата ми работа и за пореден път да се опитам да се докажа. Не на някого, а лично на себе си! Исках да видя ще успея ли да се преборя сама в частния бизнес.
– Кое е хубавото и кое е лошото на това да бъдеш шеф?
– Да си шеф изглежда съблазнително на пръв поглед. Представяш си висок стандарт на живот, удобен стол зад масивно бюро и почти никаква работа. Действителността е съвсем различна. Да си шеф означава: оставане до късно на работа; безсънни нощи; срещи и разговори с изключително много хора, с които трябва да си любезен или поне не войнствен; много познания и известен талант в своята си област. Умението да излизаш от критични ситуации и упоритост да не се откажеш в моментите на отчаяние. Всъщност всичко, което изброих досега за мен, се е отнасяло и в ролята на работник. Винаги съм работила все едно, че работя за себе си. Обичам да си върша работата с цяло сърце и в края на деня да съм доволна. Но за мен една от най-хубавите страни и различното на това да си управител е, че мога сама да взимам решения и да нося отговорността за това.
– Как се спря на името Кралица чистница?
– Много ми беше трудно да избера име на фирмата. Какви ли не неща измислях, но все нещо не ми пасваше. Исках хем да е забавно, но не вятърничаво, хем да е благозвучно, да е интересно и запомнящо се. Моя приятелка, която е и първият работник в Кралица чистница, ми се обади, че сестра й е измислила три имена. Още като го чух за първи път – Кралица чистница, си знаех, че това ще е името, много ми хареса! Всеки може да си го интерпретира по негов си начин – някои казват, че чистим като кралици. Други, че когато мъж ни наеме прави така, че съпругата му да се чувства като кралица. Трети го римуват с не много благоприлични думи…
– Работиш редом с подчинените си. Ако непознат или клиент попадне сред вас по време на работния процес, как ще разпознае, че ти си шефката?
– Този въпрос искрено ме разсмя, защото когато се е случвало това, абсолютно никой досега дори не помисля, че аз съм собственик на фирмата. Не знам защо! Явно нямам вид на шеф. Страшно се забавлявам, когато приключим с някой обект и видя изражението на клиента, щом разбере, че собственикът съм аз. Това може само да ме радва, защото означава, че работя наравно с моите работници, както и трябва да бъде…
– Лесно си се намира персонал в наши дни?
– Не, за съжаление! Имам страхотен екип от много трудолюбиви и отговорни млади хора, което означава, че не е невъзможно да намериш свестен персонал. Но най-трудният момент в работата ми е, когато се наложи да търся нов работник. Живея в малък град с висок процент на безработица и би трябвало лесно да се намира работна ръка, но, уви, не е така. Няма смисъл да изпадам в подробности за това как кафетата са пълни целодневно и за дежурния отговор: „Аз за 400 лв. няма да работя”. Може би хората просто трябва да спрат да гледат телевизия, да излязат и да отидат на работа.
– Някои биха казали, че чистенето е досадно, мръсно и гадно задължение. Ще обориш ли подобно твърдение?
– Повечето хора в България смятат, че щом си отишъл да им чистиш жилището си по-долно качество човек. Това не е така и точно тук отново ми изниква името Кралица чистница или това, че си Чистница по никакъв начин не те спира да бъдеш и Кралица. Обичам да виждам резултати след свършена работа и доволни хора, така че това е идеалната професия. След нас винаги има видими резултати и доволни хора. Честно казано, нямах никаква представа колко неща трябва да науча, когато се захванах с този бизнес. Мислех си, че ще взема една прахосмукачка–робот, няколко парцала, препарати и ще чистя.
Когато отидох да разгледам професионалната техника и препарати, останах изумена. Потърсих някакви курсове, исках да премина обучение, но така и не открих. И с моите колеги започнахме да се учим сами. Почистването е много сериозна и отговорна работа, налага ни се да разбираме от различните видове мазилки, дограми, подови настилки, тъкани. Непрекъснато се сблъскваме с нещо ново и почти всеки нов обект ни носи някаква изненада. Точно това ми харесва. Няма рутина, няма закърняване, няма застой! Е, може да е малко мръсно, но в никакъв случай не е досадно и гадно. Всички хора обичат да им е чисто, уютно и приятно, тогава те са усмихнати и щастливи, така че ние сме „носители” на щастие и на усмивки.
– Най-дългият ти работен ден?
– Около 30 часа. Имахме да почистим една конферентна зала с краен срок за предаване вторник. Бяхме ходили на предварителен оглед, всичко беше много прашно, защото залата беше след ремонт, но преценихме, че за два дена ще се справим. Започнахме в неделя, но както казах и по-рано и тук, имахме изненада. Подът, скрит под прахта, беше в ужасно състояние и трябваше да започнем ръчно почистване с телени четки, за да го приведем в чист вид. Търкахме с моите работници без почти никаква почивка до полунощ, но дори не бяхме преполовили помещението. Казах им да си ходят, защото имахме клиент за 7.30 на следващата сутрин. Аз и една приятелка останахме да работим. И така до 6.00 ч. сутринта.
Спомням си, че в един момент седнах по турски на пода и от очите ми тръгнаха сълзи, направо се отчаях и бях готова да се предам. Отидох си до вкъщи, взех един душ за 5 минути и през цялото време не можех да се примиря, че няма да успеем. Казах си:
Абе, Лили, ти с какво ли не си се справяла в живота си, сега пред един гранитогрес ли ще се предадеш?!
Без да лягам въобще отидох с работниците ми до обяд на другите обекти и се върнахме след обяд в залата. Започнахме с нови сили и с мисълта, че не само трябва да си свърша работата, а че аз просто трябва да изляза победител в тази битка с гранитогреса. Успяхме! В 20.00 ч. в понеделник издадохме залата чиста и лъскава, готова за мероприятието във вторник. Бях много щастлива, най-вече, защото успях да победя себе си и отчаянието, което ме беше обхванало – справих се със ситуацията.
– Каква мечтаеше да станеш, когато беше малка?
– Много често си сменях мечтите, но всичко се въртеше около музиката и танците. Певица, гимнастичка, балерина, танцьорка… Привличаха ме сцената и прожекторите. Когато си играехме на певици, карах приятелката ми да изгасим лампата и докато пея да ме осветява с фенерче, а аз непрекъснато се движех по сцената ( в случая – дивана). Зимата, когато си отидех на село, изплитах си един много дълъг гайтан, връзвах го на молив и започвах да се правя на гимнастичка с лента. Всяка вечер си протърквах търлъците от тичане по дюшемето, бухалки ми бяха две вретена, имах топка, обръч… всичко! И карах Лелята (жената, която ни гледаше със сестра ми там) да ми ръкопляска след всяко изпълнение.
