В тия дни от годината дори извънредните влакове между София и Перник се пръскат по шевовете. Въздухът в Перник и околността се пръска по шевовете от бумтенето на огромните тежки чанове в онзи хипнотизиращ ритъм. Сурва е. Аз се оказах там в момент, когато душата ми се пръскаше по шевовете от мъка. Просто така се случи.
Иначе исках да усетя кукерския празник отдавна – не от псевдопатриотизъм, не от жажда за “колорит”, не за да се отбележа от това място, а от любопитство. Исках да почувствам частица от онази мистерия, за която толкова бях чела. Кой да предположи, че тя ще ми донесе преживяване, което
ще ме оставя без думи години след това
Сложих усмихнатата маска, стиснах здраво хлапето за ръка, натиках се почти под носа на представящите се групи благодарение на приятелски предоставения пропуск и занемях. Красиви, страшни, внушителни – нашенски кукери в Перник и техни “братовчеди” от близки и далечни държави. Всичките ги има, за да гонят злото във всичките му превъплъщения.
Дефилето си върви, ликовете се сменят, кукерите смразяват лошото насред януарската зима, журито си отбелязва впечатления. Изведнъж се появяват четирима-петима поне двуметрови мъжаги, покрити с кожи от главата до петите, на кръстовете им висят големи звънци. Подскачат в своята хаотично подредена хореография, в ръцете си държат бели кърпички и шеговито ги подават на оценяващите. Те обаче не реагират и гигантите отминават. От Словения са.
Представянето е безкрайно, групите са много. Мине ли им редът, се пръскат измежду хората
на градския площад в Перник
и позират за снимки, с който както ги докопа. Гледахме до някое време, после тръгнахме и ние да се разходим и да видим кукерите отблизо. Словенците обаче не ми излизаха от главата. Имаше нещо в тях, което журито май не схвана. Имаше нещо в тях…
По едно време ги видях, после пак ги изгубих. И докато се въртях насам-натам и се оглеждах, единият от тях изникна точно пред нас.
Майко мила, грамаден е
– помислих си и в същия миг погледнах надолу към 3-годишната ми тогава дъщеря, очаквайки да ревне. Очите ú бяха станали като балтонски копчета, но нямаше и следа от страх. Той беше страшен за злото, не за нея. Протегна ръка и ú подаде бялата кърпичка – онази, с която се “шегуваше” с журито. Малко несигурно, но тя я хвана за единия край и в същия миг той започна своя шумен танц.
Само за нея
Ето го нещото! Трябва да поемеш кукерската покана с кърпичката, за да изпълни ритуала. Звънците се тресяха до лудост, а тя просто го гледаше. Очите му – единственото “човешко” в него – бяха изпълнени с топлота и добронамереност. И аз просто го гледах и докато зад усмихната маска душата ми тайно се пръскаше по шевовете от мъка, инстинктивно направих крачка напред и буквално потънах в неговата огромна прегръдка. Пречистваща, закрилническа, от друго, магично място.
Минутка извън този свят, извън този претъпкан площад, извън фестивалната шумотевица. Минутка в прегръдката на кукера – не формална, не позьорска за снимка, не между човеци. Различна. Магична. Едно премигване и се върнах в действителността. Бърза снимка, бързо “Thank you so much”, широка усмивка и пръсти, свити в сърце пред гърдите.
Универсален език
със сигурност ме разбра. Помаха ми с поглед за сбогом, стисна бялата кърпичка и отмина. Следих го с очи сред множеството още известно време.
Какво измъкна от мен, от онова болящо вътре, докато ме прегръщаше? Какво ми даде? Случи се нещо. Две години по-късно все още го усещам и всеки път, когато разказвам тази случка, не намирам думи да обясня това “нещо”. Предполагам, че именно него наричат мистерията на кукерите и магията на Сурва. Предполагам, че маските, които носят, им позволяват да виждат отвъд маските на обикновените хора. Знам със сигурност, че те престават да бъдат обикновени хора, когато облекат обредните костюми.
Не, мъката не изчезна като с магическа пръчка, но до нея се намести чувство, към което мога да се обърна по всяко време, когато имам нужда от закрила. Тя е там, вътре, в мен, в прегръдката на кукера. Завинаги.
