В първа част на разказа ви поведохме към Покрива на Европа при Юнгфрауйох. Преди това ще минем през връх Айгер – изкачването на северната му страна е едно от големите предизвикателства за алпинистите по света.
Най-известната трагедия в опит да бъде покорен се разиграва през втората половина на юли през 1936 година. Четирима алпинисти – двама германци (Тони Курц и Анди Хинтерщойсер) и двама австрийци (Вили Ангерер и Еди Райнер) решили да опитат късмета си в изкачването на северната стена на Айгер. Вярвали, че са твърде добри, за да се провалят. А до този момент върхът все още не бил покорен от тази страна. През първия ден, 18 юли, късметът им се усмихвал – успели да преполовят пътя към върха.
Преодолели труден участък (като гладка стена) по изумителен начин. Било толкова трудно, а решението толкова добро, че днес този участък е известен като Траверса на Хинтерщойсер, на името на алпиниста, който първи го преодолял. Преминали и през първото ледено поле. На следващия ден почти не успели да напреднат заради мъгла. А както и сама се убедих, само за няколко часа – дори наоколо да е съвсем ясно и слънчево, щом има едно облаче, то ще се загнезди на северната стена на Айгер.
Сякаш от самата стена извират и облаците, и мъглата, и неприятностите, които идват с тях
На всичкото отгоре един от алпинистите – Ангерер, бил ранен от падащи камъни и придвижването ставало все по-бавно и по-трудно. На третия ден достигнали още по-нагоре до т. нар. Бивак на смъртта, където преди година четирима немски алпинисти замръзнали до смърт. Решили, че не могат да продължат повече и е по-важно да спасят живота на ранения си другар. Тръгнали наобратно.
На четвъртия ден, 21 юли достигнали отново Траверса на Хинтерщойсер. Но заради внезапното захлаждане и приближаващата буря, стената била напълно обледенена и нямало как да се премине. Анди опитвал многократно, но безуспешно. И за беда в този момент паднала лавина. Анди Хинтерщойсер бил безследно отнесен.
Тримата му другари посърнали продължили надолу, но и те нямали късмет. Паднала втора лавина. Австрийците загинали, останал само германецът Тони Курц. Увиснал на осигурителното въже, съвсем близо до притеклите се на помощ швейцарски спасители. На стената се разразила снежна буря, паднала постепенно нощта и не можело нищо да се направи – нямало начин да се достигне до Курц.
Наложило се да прекара нощта сам, висящ на въжето
На сутринта спасителите го намерили все още жив, макар и измръзнал. Въжето, по което се спускал, не било достатъчно дълго и нямало как да го достигнат. Наложило се с премръзнали ръце да свърже две по-къси въжета. По чудо успял. Продължил спускането. И точно на 5 метра над спасителите, възелът заседнал в карабинера. Каквото и да правел, Тони Курц не можел да го освободи. Накрая силите му свършили. Той се предал. Последните му думи били „Не мога повече“.
Издъхнал на броени метри и минути от спасението. И цялата тази драма, през всичките тези дни, била наблюдавана като на лента от туристите на Клайне Шайдег и гостите на хотелите там.
Северната стена на Айгер най-после била покорена две години след трагичния инцидент с Тони Курц и неговите спътници. В първата успешна експедиция взел участие Хайнрих Харер – известен немски алпинист, чиято слава се разнесе по света с написването на книгата му Седем години в Тибет и особено след заснемането на едноименния филм, където ролята на Харер се играе от Брад Пит.
В днешно време стената на Айгер продължава да привлича алпинисти, а историята на четиримата загинали през 1936 г. продължава да провокира и вдъхновява. Сега основната цел на катерачите е да подобрят рекорда за скорост на изкачване на определено трасе по стената. И
швейцарците вече са стигнали до забележителния резултат от 2 часа и половина
Нямам идея как го правят – по всичко изглежда невероятно…
ЖЕЛЕЗНИЦАТА ЮНГФРАУ
През далечната 1896 г. при Клайне Шайдег започнало строителството на нещо изключително. Железопътна линия, която да отвежда туристите на височина 3454 метра при денивелация близо 1400 метра. Как да стане това при тези глетчери и скалисти върхове? С тунел в скалите. С това уникалният алпийски свят, преди достъпен само за малцина смелчаци, станал напълно достижим за обикновените туристи. Идеята за изграждането на тази линия била на швейцарския индустриалец Адолф Гуйер-Целер. Докато се разхождал из района през 1893 г., той бил абсолютно запленен от магичното трио – Айгер, Мьонк и Юнгфрау. И надраскал идея за прокопаване на тунел, която впоследствие станала и основната линия на строителството. За да започне същинската работа обаче, първо било необходимо да се извърши сериозна проучвателна работа.
Никога досега не била изграждана железопътна линия на такава височина при толкова сурови условия – средна температура минус 8 градуса по Целзий, постоянно завишен риск от лавини, гръмотевични бури и ветрове със скорост до 250 км/ч.
В крайна сметка, амбициозният план бил осъществен. Линията била завършена през 1912 г. и официално открита на националния празник на Швейцария 1 август. Строежът продължил 16, вместо първоначално планираните 7 години и възлязъл на почти 16 милиона швейцарски франка (двойно повече от първоначално предвиденото) при дневна надница на работниците едва 4,60 франка. Въпреки това, създаден бил
същински шедьовър на мисълта и техниката
Какво представлява към днешна дата? Тунелът започва в края на единия от глетчерите. Тръбата е точно толкова голяма, колкото в нея да влезе влакът. И то този влак, тези вагони, които потеглили през далечната 1912 г. Ако отстрани на линията застане човек, при идването си влакът ще го помете, няма абсолютно никакво свободно място. Дължината на трасето е над 9 километра, само тунелът е 7 км. Първоначално си мислех, че ще ми е трудно да изтърпя пътя в тъмницата, че може да развия клаустрофобия. Оказа се, че изобщо няма място за притеснение. Макар отвън вагоните да изглеждат стари, отвътре са съвсем модерни, много комфортни, оборудвани с екрани, на които се редуват филмчета за мястото и неговата история.
Още при строежа на линията е помислено за всичко, включително за това как да се докарат туристите до градиращ възторг. В тунела са изградени цели две спирки. Първата е на самата северна стена на Айгер, на височина 2865 метра над морското ниво. Когато погледнеш от прозореца надолу, краката ти буквално се подкосяват. А ако знаеш и драматичната история на Тони Курц и спътниците му, адреналинът неминуемо ще се повиши.
Втората спирка е още по-нагоре – на 3160 м, от другата страна на Айгер, в самото начало на едноименния глетчер, на място, наречено Ледено море.
Когато погледнеш навън, имаш усещането, че си буквално насред море, развълнувано от силен вятър и внезапно обледенено. Ясно се разпознават огромните вълни в окото на бурята, а по-надолу водата сякаш се поуспокоява.
Смразяващо впечатляващо
Още повече, ако подобно на нас си имал късмета малко по-рано да станеш свидетел на лавина заради откъснато парченце от топящ се глетчер. Разнесе се тътен като от експлозия, а това, което се е откъснало, е било съвсем малко – не успя да предизвика голямо бедствие, само вдигна малко снежен прах и понакъдри бялата покривка върху ледника под Юнгфрау.
ЮНГФРАУЙОХ ИЛИ ПОКРИВЪТ НА ЕВРОПА
Десетина минути след втората спирка влакът най-после достига крайната си цел – Юнгфрауйох и най-високата железопътна станция в Европа на 3454 метра надморска височина.
Комплексът е изумителен и изобщо не е малък
Освен гарата, има магазини и ресторанти, зона за целогодишно каране на ски, сноуборд и шейни по най-дългия алпийски лендик Алетч (22 км), зали с аудиовизуални презентации, леден дворец, обсерватория и панорамна площадка с гледки във всички посоки.
Обсерваторията работи от 1931 г., а панорамата е отворена за посетители едва от 1996 г. Самата площадка е на 3571 м надморска височина, а гледката, която предоставя, е спираща дъха. Буквално. Включително заради разредения въздух. От едната страна, сякаш на една ръка разстояние, е връх Мьонк, от другата – Юнгфрау, а между тях се разгръщат глетчери, сред които и самият Алетч. Както казва английският писател и журналист Дикън Бюс: „С всички тези снежни върхове и ледената река под тях, на Юнгфрауйох човек се чувства като в Ледената епоха“.
Друга приятна атракция е леденият дворец под повърхността на глетчера
Серия от тунели в дебелия лед на Юнгфрау, изградена през 1934 г. Лабиринт, украсен с множество ледени статуи – същински произведения на изкуството. Заради множеството туристи и топлината, която носят със себе си, мястото постоянно се охлажда до минус -3-4 градуса по Целзий. И понеже все пак е в ледник, а ледникът се движи, части от двореца също са в движение – преместват се до около 15 сантиметра на година.
Ето още няколко любопитни факта за Покрива на Европа:
- Там работи самостоятелен екип на пожарната.
- Железницата Юнгфрау разполага със собствена хидро-електроцентрала.
- Средната годишна температура на Юнгфрауйох (Покривът на Европа до едноименния връх) е минус 7,9 градуса по Целзий.
- Комплексът работи без НИТО един почивен ден в годината.
- Всяка година се посещава от представители на 71 различни националности.
- Всяка седмица служител на железницата инспектира 9,2 километровото трасе между Юнгфрауйох и Клайне Шайдег ПЕШ.
- На Покрива на Европа са се провеждали тенис, футболен, крикет и боксов мач.
Първа част на разказа може да прочетете като отворите ТОЗИ ЛИНК. Още споделени приключения и разкази от Криси може да намерите на личния ѝ блог.
