Преди няколко години с предубеденост и лек скептицизъм се преместих да живея в столичния квартал Левски. Краен квартал, който няма много общо с бляскавата представа за район в европейска столица. Няма и тази претенция. Това е град в града – повечето хора се познават, обичат и мразят, както е в провинцията. Стари къщи, основно стари хора, малки стари бакалии, стари кофи за смет, стари семейни вражди.
На пръв поглед вехт и изтормозен квартал. Но… само на пръв.
Постепенно очите ми почнаха да виждат всевъзможни дребни очарования, които май не си бях представяла.
Ще започна разказа си с това, че най-напред се запознах с възрастните. Обратно на схващанията – по пейките не седят бабички клюкарки, а само мъже пенсионери. Същите тези старци всяка вечер говорят за Гунди. Говорят за Георги Аспарухов със страхопочитание, носталгия и благоговение. За тях той е Господ Бог, Буда и Аллах в едно.
В техните думи той е единственият човешки идеал за подражание и онази висота в човешкия род, която ние младите като че ли отдавна си нямаме. Говорят по онзи начин, че дори човек да не е от Левски ще остане респектиран.
За дядовците Гунди е истинската, сбъднатата синя идея
с която човек ще си отиде от този свят. И тук въпрос не става за разделение на Левски-ЦСКА, сини и червени, комунисти и опаки, млади и стари. Става дума за жаждата да вярваш в нещо, да го отстояваш и мисълта за него да кара да си жив.
Старците в квартала ми са уникати. Единият от тях например непременно излиза на пейката… със сако, слънчеви очила и вратовръзка. Веднъж съм го засичала и с папийонка. Лафът им никога не се отключва с алкохол или цигари. Дори не люпят семки. Просто седят и говорят. А всеки път, когато мина покрай тях с моя 2-годишен син, те не пропускат да го “урочасат” да стане велик футболист. Да стане новия… Гунди.
Изпитвам известно съжаление, че сме на прага на есента – ще застудее и няма да ги виждам толкова често. Както тях, така и
децата от улицата
Напук на доскорошните ми представи, че новата генерация виси пред компютъра и се вълнува единствено от технологии и риалити… в нашия квартал живеят будни, умни и изключително артистични деца.
Те пеят, танцуват, майсторят гривни, гердани, играят на жмичка, народна топка. Това са деца, на които никога не им се прибира и буквално насила са натиквани вечер вкъщи, след десетки уговорки и молби за “още 5 минути”. Както и ние правехме едно време.
Те скачат и се гонят
а не цъкат на телефоните, тичат и се смеят, а не гледат анимация. Научени са, че им е позволено да играят само в определени отсечки на улицата, без да преминават в други територии. Децата, които пред очите ми се влюбват и разлюбват, които се карат, но след секунди отново тичат заедно за ръце. Български слънца, които раждат новата надежда, че не всичко е изгубено.
И за да не звучат тези редове прекалено сантиментално, за финал ще вметна, че на нашата улица вечер малките си правят музикално предаване с участници и журиращи. Наскоро си пуснаха песен, популярна сред тийнейджърите и започнаха да танцуват. Започнах и аз. “Я, майката на Вики знае песента?”. И във вечери като тази, майката на Вики забрави, че има куп дрехи за простиране и гладене…
